Праскови и люляк

<cover image from the webtoon “The Make-up Remover”>

Камбанката иззвъня и вратата се отвори с леко скърцане. Шумът от поройния дъжд навън нахлу в помещението за момент, докато мъжът прекрачваше прага. Беше висок, с къса кестенява коса, зализана от водата, и уморени кафяви очи с торбички под тях. Светлата риза бе просмукана от пороя и водата се стичаше по черния панталон, оформяйки малки локвички под лачените обувки. Течението затвори рязко вратата и прозорците издрънчаха под съпровода на закачената за касата камбанка.

Децата на Огъня

[откъс]

…..

– Не, не и не! Правиш всичко грешно!

Приятел

Внимавай, внимавай!

Това не е ли…

Не, не може да е той…

Ама тоз в нашия град ли е?

Не бе, глупости, как ще е?

Баш той си е! Не го гледай, не го гледай! Ще те урочаса!

Пу! Пу! Пепел ти на устата!

Случайно божество

Имало едно време една пръчка.

Приказка за спомени

Момичето беше единствената на този свят и това я правеше негова богиня.

Така ще ме запомниш

<cover image from Clannad: After Story>

Момичето седеше на дървения под в прохладната стая и работеше усърдно. Капки пот избиваха по изцапаното ѝ чело, сплъстената червена коса бе вързана на висока опашка, за да не пречи, а нежните ръце бяха покрити с прахоляк и катран. Старата маслена лампа осветяваше стаята със слабия си пламък и девойката трябваше да напряга очи, за да вижда добре. Дрънченето на метал, тракането на железни чаркове и тежкото дишане на наведеното дете бяха единствените неща, които нарушаваха тишината в помещението.

Последен стон

Като няма сняг, създай си.
Като няма добрина, създай си.
Като няма избор – създай си.

Dreamer in the wind

 

Спомням си всичко. Онази прелестна, кристализирана нощ, в която го чух за пръв път, се е запечатала в съзнанието ми като снимка от стар албум.

Отворих сънени очи и сърцето ми заби в пристъп на уплаха. Чувах го толкова ясно, сякаш беше до леглото ми. Постоях неподвижно няколко минути, притаена в своята озадаченост. Какво беше това? Откъде идваше? Някой плачеше. Дълъг, провлачен плач, който се давеше от време на време в пресекулки. Седнах в леглото и се огледах. Стаята се осветяваше от бледата лунна светлина. Плачът влизаше отвън и се понасяше между стените, описвайки кръгове като невидим дим. Изправих се и се приближих до прозореца.

Боровете в горичката зад последните къщи образуваха черна, назъбена верига, отвъд която бе пълен мрак. Къщите стояха безмълвни, като паметни плочи, а едно създание седеше на уличката, озарено от лунната светлина, и плачеше. Приличаше на смесица между лисица и куче: имаше дълги уши и…

View original post 2,772 more words

Вълшебно кексче

Ключалката изщрака и тя влезе през скърцащата врата на малкия апартамент, захвърляйки чантата си върху шкафчето за обувки. Въздъхна тежко, уморено, и събу високите черни кубинки. Коридорът бе малък, тесен и едва стигаше един човек да се размине със себе си, камо ли с някого другиго. Може би беше по-добре, че откакто се бе преместила тук преди няколко седмици, почти никой от приятелите и познатите ѝ не я бе посещавал.

Роса и мухъл

Нещо, в тон с времето навън напоследък.

Dreamer in the wind

Възрастната жена бавно дотътри дървено столче до входа на блока, но не излезе навън, а го постави от вътрешната страна. Седна и се загледа в жените и мъжете, забързали по тротоара. Толкова бяха вглъбени в себе си, че повечето от тях дори не вдигаха поглед. Със сигурност не знаеха за табелите по етажите на сградите – адвокатска кантора или туристическа агенция – надписите следяха безмълвно трафика от коли и хора. И старицата мълчеше. Бе застинала в своя унес и само погледът ѝ блуждаеше сред тълпата. Чакаше. Снежнобялата ѝ коса бе прилежно сресана и подредена зад ухо, ръцете – отпуснати в скута, а очите… о, тези очи! Oчи с цвят на сиво-син кристал, сякаш впримчили всичката тъга на света, поглъщаха картината, която се движеше пред нея!

Хората бързаха ли, бързаха, сякаш бяха стрелки на часовник, които никога не се догонват. Старицата плъзна поглед по сградите наоколо. Старинни постройки с прекрасна архитектура…

View original post 2,496 more words

1037

Мъжът седеше на малък дървен стол на хълма. Морето бе точно пред него, изпълнило взора му, и грохота на разбиващите се в скалите вълни го оглушаваха. Слънцето припичаше уморено, въздухът бе свеж и морският бриз нежно галеше бузите му и развяваше черната като катран коса. И днес носеше любимото си тъмносиньо яке с три райета на десния ръкав, а пръстите на краката му се подаваха от полускъсаните обувки.

Вечер край брега

          Парцалът търкаше пода ритмично. Късният бриз леко побутваше крилата на прозорците, които на свой ред му отвръщаха с тихо тропане. Газовата лампа примигваше в сумрака, а черното перо танцуваше по жълтеникавата хартия.