– Стой! – крещяха стражите, – Стой, дявол да те вземе!
– Стой! – крещеше Сорин.
Но те не го направиха.
– Трябваше да пробвам, – промърмори той и сви рамене, докато се оглеждаше за път за бягство. Изцъка с език и зарови ръце в джобовете си, стаил надеждата да намери нещо, каквото и да било, което да му е от полза. Единственото, до което успя да се докопа, бе една карфица.
Не му бе нужно повече.
Стражите вече бяха на ръка разстояние, което не му даваше време за размисъл, камо ли за реакция. Изпсува, осъзнал, че ще трябва да прави и двете наведнъж – щеше да го боли глава после.
По закон, всички градски, а и селски стражници носеха затворени шлемове, с прорез за очите – за онези редки случаи, в които трябваше да видят какви ги вършат, – и, от време на време, за носа, в случай, че им се наложи да дишат. Броните им бяха масивни и плътни, за разлика от стандартните ризници с метални халки на армията. Малките процепи между пластините обикновено бяха запълнени с кожени кръпки, за допълнителна защита. Броните ги обгръщаха от врат до китки до глезени, където лъщящата натруфеност се продължаваше от метални ръкавици и ботуши. Бляскавите одежди им придаваха вид на ходеща крепост, която пазеше равновесие като се подпираше на огромен правоъгълен щит, често по-голям от самият страж. В тази си светлина вдъхваха уважение и страхопочитание, и оставяха впечатление за подвижността на сакат пияница. Хората често биваха объркани от този обстрел на чувства и емоции и оставаха безмълвни, бездвижни и, често, безглави – единствено защото стражите намираха за трудно да спрат устрема на мечовете и брадвите си.
Сорин нямаше никакъв шанс срещу тях с лъка си, не и от това разстояние. Съставните лъкове бяха големи оръжия, направени за бой от разстояние. В ситуации като тези, Сорин можеше да разчита само на юмруците си, които биха били крайно неефективни срещу метал. Той винаги се бе опитвал изцяло да избегне ръкопашен бой – имаше доста чувствителни кокалчета.
Карфицата също не бе кой знае какво оръжие, но бе доста по-малка и бе нужен по-малък замах, за да й придадеш скорост. Проблемът бе точността – единствената възможна цел бе прореза в каските им, а Сорин имаше право само на един опит. Нямаше представа дали ще му свърши работа, но когато опре ножа до кокала, се спасяваш с каквото можеш.
Той стисна главичката на карфицата между палец и показалец, присви ръка до кръста и с рязко движение я запрати към по-близкия опонент. Игличката полетя в права линия, порейки въздуха като стрела, после се чу слабото дрънчене на метал в повече метал и импровизираното оръжие падна на земята.
– Е, – въздъхна той, – трябваше да се опитаааАА, – изписка той в опит да избегне замаха от пиката на стража. Успял да запази главата си, макар и на косъм, Сорин се завъртя, измъкна лъка, и, приклекнал, го сложи зад краката на стража. Стискайки здраво с две ръце, той дръпна импровизираното оръжие силно назад. Дървото се пръсна, запращайки Сорин назад, но успя да нанесе достатъчно щети, че да изкара ходещата крепост извън равновесие. Тежките брони разтресоха въздуха като църковна камбана и ушите му писнаха, но той не изпускаше противниците си от поглед. Вторият страж вече ловко прескачаше злополучния си съратник.
– Плъхове и кукумявки, – изпсува крадеца, – не знаех, че го могат това! – Той затвори очи и вдигна ръка да се предпази от неизбежния удар. Знаеше, че няма да му помогне особено, но не искаше просто да седи и да не прави нищо. Иначе ще се чувствам кофти после, помисли си той, ако можем да допуснем, че ще ми оставят нещо, с което да чувствам. И закача. И чака.
После изчака още малко.
Ала нищо не се случи.
Обзет от собствените си страхове, очаквания и предположения за хранителния режим и общата тоалетна в отвъдното, Сорин остана глух за дрънченето и трещенето на тежките брони от приземяването на стража. Оказа се, че в крайна сметка не го могат онова. Металните пластини бяха прекалено тежки и завлякоха стражника право към мръсната земя. Последният бе пуснал оръжията си и с две ръце се опитваше да надигне и без това наднорменото тяло от земята. Запъхтян, вероятно облян в пот, бронирания дебелак пуфтеше и сумтеше в напразни мъки. Сорин бавно отвори око, а после и другото, и широка усмивка се разля по лицето му. Стражът, променил тактиката, се докопа до меча си и го използваше като опора, но и това не му донесе особен успех. Сорин се изправи, прибра потрошеният си лък, каза припряна молитва за загубата на хубавото оръжие и погледна към другия страж. Последният лежеше все така неподвижен на земята – може би си бе ударил главата при падането?
– О, богове, – сви рамене крадеца с нотка разочарование, – Какво им става на всички? Вземат на служба почти вс…. – тъпата болка, свързана с удар от голяма бухалка по главата, прекъсна мисълта му и, впоследствие, погледа му.
Следващото нещо, което помнеше, всъщност бе нищо. Така се случва, когато загубиш съзнание.
Ink Spirits 