Пет

Проблемите на един кашон

Докато седеше свит в дървения кашон, Сорин осъзна нещо.
Имаше сериозен проблем с алчността.Сорин бе засякъл двама, за които мислеше, че са от Трупата, близо до града, и бе станал тяхна сянка. Извади късмет, че засече точно тях – младо момиче и брадат исполин. С всеки друг не би имал същата съдба. Не ги познаваше лично, но Они му бе поразказала това-онова.
Момичето се казваше Ана, носеше дълъг кафяв плащ, приличен на пончо, и бели коси се спускаха изпод широкопола шапка. Седеше на един стар кашон в изоставения склад, скръстила ръце, мълчалива. Сорин знаеше, че тя е от онези тихи води, дето са най-дълбоки. Според Они, Ана владее пясъчна магия и може да изравни цяло село със земята, стига да я изнервят достатъчно. За щастие, не се палела лесно.
Което не можеше да се каже за спътника й, Бруно. Висок малко над два метра, той не признаваше дрехи, освен (за щастие), панталон. Мускулестото тяло бе покрито с татуси, от които най-вече се открояваше дългата змия на дясната ръка, чиято уста украсяваше китката му. Огромната бойна брадва бе подпряна в един ъгъл, докато той правеше задължителната си тренировка. Кибритлията на групата, Бруно винаги правеше нещо и никога да не се замисляше. Двамата бяха перфектната група за следене – Ана бе апатична, а Бруно рядко си задържаше вниманието върху нещо друго, освен двадесет-и-нещо годишната девойка.
За нещастие, пътят им го отведе обратно в града, от който току се бе разкарал. Може би това имаше предвид Они, когато каза, че няма да е особено здравословно. Бе дочул от тези двамцата, че всички ще се събират. Изгледите за стабилността на града наистина не бяха добри. Трупата имаше…съмнителна слава.
Вратата на полу-порутената постройка се отвори, за да направи път на друга жена, тази малко по-възрастна, с къса, черна коса и сини очи. На гърба й се мъдреше дълъг, тънък меч, и тя крачеше уверено, грациозно.
– О! – възкликна гръмогласно Бруно, – ГИЛИАН! ТОЧНА, КАКТО ВИНАГИ.
Тя изсумтя.
– Къде са другите?
– НЯМАШЕ НИКОГО, КАТО ДОЙДОХМЕ – отвърна бабаита. За него физически не бе възможно да говори тихо или нормално, – ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЗАПИВАТ НЯКЪДЕ. ЗНАЕШ ГИ КАКВИ СА.
Сорин преглътна тежко. Гилиан означаваше проблеми за него. За нея бе чул, че сетивата й са остри като на хищник, дебнещ плячка, а кутията, в която се бе набутал, не бе сред най-добрите скривалища. Новодошлата обаче не му обърна внимание, а се придвижи до един от ъглите на малкия склад, където седна в поза лотос, и Сорин си позволи въздишка на облекчение.
– Май ще почакаме тогава.
– Така или иначе трябва да чакаме онова хахо – включи се Ана. Гласът й бе мек, спокоен, приканващ, – Шефа остави на нея да ръководи операцията.
През малките дупки Сорин едва успя да различи как Гилиан повдига вежди в учудване. Ана се бе обърнала към колежката си.
– Не знам – отговори тя на незададения въпрос, – не питай мен.
Някой изрита вратата на складчето и пристъпи с бодра крачка. Сорин едва не подскочи, но другите не помръднаха.
– Добър ден! – извика ниският, възпълен мъж. Стискаше полупразна халба вино в една ръка, а с другата влачеше цигулка. Звучеше…развеселен.
 „Това трябва да е Оливър”, предположи Сорин. Палячото на групата. Они му бе казвала, че той е може би най-опасният от групата. „Огнена магия,” потръпна крадеца. Но пристигането му носеше добри новини, макар и скрити сред вонята от алкохол – другите щяха се занимават основно с музиканта, а не с него.
– Дами – рече Оливър, – прекрасни сте както винаги! – Гилиан само изсумтя, а Ана като че се изчерви. Дупката в кашона не му позволяваше да е сигурен по този въпрос.
– ЕЙ! – скокна Бруно, – НЯМА ДА Я ПИПАШ!
– Бруно, приятелю – отвърна шишкото, – не се пали така. Аз просто оценявам красотата около нас! Добър избор, между другото! – той подхвърли чашата към гиганта. Последният ловко я улови и я гаврътна на екс. Беше учудващо подвижен. – Маршал ще дойде след малко. Пратих го да вземе пиене.
– Пратил си точно него за пиене? – поинтересува се мечоносеца, – Все едно да пратиш мечка за мед. – Оливър се разсмя.
– Да, знам. Не го съди толкова – той се тупна на прашния под, – Момчето се опитва да се справи с проблема си – опря цигулката на рамо, измъкна лъка някъде из гащите си и засвири тиха, спокойна мелодия, – Просто ще изчакаме малко.
Маршал. Добре, Сорин бе чувал за всички изпратени членове на Трупата. Надяваше се да няма повече. „Демона”, както бе познат на улицата. „Пияницата”, както бе познат в гилдията.
Грохот на строшено дърво се разнесе из помещението, когато покрива се проби. Млад мъж, целият в черно, се приземи с гръм и трясък на прашния дъсчен под. Последва пукот от строшено стъкло и червеникава течност напои всичко наоколо.
Оливър изцъка с език.
– Не можа да ги донесеш здрави!
Младежът се надигна безмълвно, изтупа черното си палто и пъхна ръце в джобовете. Високата яка и черната коса прикриваха по-голямата част от външния му вид. Единствено горната част на носа и мудните, черни очи се виждаха. Или поне така предполагаше. Сорин отново прокле ограничената видимост на кашона.
– Последен ли съм? – попита Маршал, без да обръща внимание на упрека към него.
– Остана само Они – бе отговора.
– А – рече той, – добре – Той се наведе и започна да ближе виното от пода. Оливър замахна с цигулката към него, решен да го научи на правилен етикет. Сорин прискляпа. За няма и миг, Маршал вече бе зад музиканта, опрял пръсти в тила му.
– Не ме прекъсвай, докато пия, старче, – изсъска той.
Сорин се опули. Скоростта на Демонът бе невероятна. Крадецът, скрит в дървения кашон, се молеше никога да не му се наложи да се бие с него. В същият ред на мисли, нямаше желание да се бие с който и да било от тях.
И все пак се бе наврял тук. Нулите на свитъка бяха прекалено много, че да не се забърка. А щом бяха изпратили Трупата, значи имаше и нещо повече. Нещо, за което Они не му бе казала. Трябваше да се опита да разбере, а и да оправдае кисненето на едно място в продължение на почти два дена. Единствено се радваше, че не му се бе налагало да посети хубавото място – там, де и краля ходи пеш.
Образът на Оливър се разми, премина в пушек, после в огън, който се върна обратно на мястото си. Мелодията започна наново, а Маршал прибра ръката си обратно в джоба. Дълги, остри нокти да проблясваха по пръстите на чернокосия.
Сорин преглътна тежко.
И все пак, имаше проблем с алчността.
Голям проблем.

Шест >>>
<<< Четири
Съдържание