– Е, това вече е гадно! – възкликна Гилиан, която обикновено бе скарана с емоционалните изблици.– Няма да те дундуркам като се разболееш! – включи се Ана.
– Поне го измий, да те вземат мътните! – скара се Они.
– Откъде пък измъкна пиячка? – поинтересува се Оливър.
Маршал ги гледаше учудено, изпод вежди, докато наливаше виното в черепа.
– Имам си резерви – мистериозно заяви той.
Битката им със скелетите беше свирепа, изморителна и учудващо кратка. Гилиан, Демона и Бруно помляха кокалестите създания, докато въздебелият Оливър се търкаляше по земята и псуваше Маршал за ритника, а Ана се грижеше за маникюра си. Сорин едва си поемаше дъх, след като се опитваше да поддържа темпото, наложено от Они. Синекосата фурия раздаваше заповеди наляво и надясно, и останалите от трупата им се подчиняваха до запетаята – основно защото нямаше точки – макар и мечоноската да изсумтя два-три пъти.
Звукът от удар на дърво в глава отекна в притихналата гора и цигулката се разпадна на парчета.
– Резерви имал той! – кресна Оливър. Страннозачервеният шишко предизвикваше страхопочитание и притеснение с вида си. Ако не бе толкова изморен, Сорин сериозно би се притеснил за здравето на цигуларя, – И се скатава!
Крадецът не видя останалото. Бе се проснал по гръб на меката трева на няколко метра от тях, що-годе установил контрол над дишането си. Членовете на трупата продължаваха да се карат, порейки въздуха с цветисти и не толкова цветисти псувни, но той не им обръщаше внимание. Очите му се впериха в открития небосвод над него, зяпайки вечерните звезди без да ги виждат, и той се замисли.
В какво се бе забъркал?
– Хареса ти представлението, предполагам?
Сорин се стресна и седна.
Гласът бе мек, успокояващ, почти приканващ.
Изобщо не бе сред нормалните гласове, на които бе свикнал. „Приказка,“ помисли си той, „Още едно хахо.“ Той извърна глава и зяпна. Можеше даже да се закълне, че му тече лигата.
Пред очите му се разкри най-невероятната гледка, която едва можеше да си представи.
Жената бе с бледо, гладко лице, с лека руменина по страните и пронизващи изумрудени очи с леки червеникави сенки на грим. Дългата огненочервена коса се спускаше свободно по отпуснатите рамене, а устата й бе извита в половинчата усмивка. Носеше прилепнала зелена рокля без презрамки и дълги до лактите ръкавици в същия цвят, а голата й шия помещаваше скромно колие от сребро и рубин. Сорин се опита да проговори, но езикът му си имаше съвсем друго мнение в момента.
Тя се изкикоти.
– Странни са, да – съгласи се тя с неизказаното мнение на крадеца, – но ще свикнеш.
– К-К-…К…. – тя го гледаше въпросително и Сорин се насили да преглътне и проговори, – Коя си ти?
– Как коя? – искрено се учуди тя, – Настоящият ти работодател, разбира се.
– Ше— тя сложи пръст на устните му. Кожата бе мека и топла и накара Сорин да се подчини мигновено. Тя кимна.
– Няма нужда да знаят, че съм тук – обясни тя и смени темата, – Но предполагам, че имаш въпроси относно работата.
В главата на Сорин бе хаос.
И хаосът отстъпи пред дъха й.
– Само един – отвърна той след кратко колебание, – какво точно ще крада?
Ink Spirits 