– Слушайте сега – рече Они и тупна по импровизираната маса от прясно отрязан бук, – Планът е следният.Трупата, наобиколила пъна, наостри уши, а Маршал прекъсна хъркането си като по команда.
– Първо – продължи тя и прокара пръст по грубо начертана карта, – минаваме през Плуващите пясъци.
– Имаш предвид „плаващите“ – поправи я Сорин. Тя го изгледа кръвнишки.
– Не, тези са плуващи – включи се Ана, – в плаващите пясъци плаваш и потъваш и не излизаш. В тези можеш да плуваш.
– Тъй – взе отново думата синекосата, – за тях ще ни помогне пясъчната магия на Ана. Втвърденият пясък няма да е такъв проблем.
– Ако може да се плува в тях – поинтересува се Сорин, – защо просто не преплуваме?
– Оливър ще потъне като бъчва.
– Бъчвите са кухи.
– Котва тогава.
– Кух ли ме нарече?
– А и Бруно не може да плува.
– МОГА!
– Кух ли ме нарече, питам?
– Лъжеш и го знаеш! – тя трясна с юмрук по дървото.
– Защо просто не го оставим да пази лагера? – намеси се Гилиан, – Така Ана няма да си хаби силите да прави мостове. И без това тая горила се чува от километри.
Они поклати глава.
– Бруно ни трябва за следващата част – Дупката на Змията.
Неописуем ужас се изписа по трудно описващата се физиономия на добрия гигант.
– Ще го оставим там. Както е на „Вие“ с такива влечуги, ще е идеалната примамка за тях. Междувременно ще можем да се промъкнем необезпокоявани.
– АМА…
– Няма „ама“ – отсече тя, – нали и ти ще вземеш дял?
– По-добре аз да съм – смили се над него мечоноската, – няколко змии не са ми проблем, а и ще мога да ви настигна след това.
– Не – отвърна Они, – Оливър ще е и туй то.
– НАЛИ ЩЯХ ДА СЪМ АЗ?
– Промених си решението. Оливър има огън.
Никой не посмя да възрази на довода.
– След като похапнем пърлено змийско – Бруно се изповръща. Они търпеливо изчака кашлянето и давенето да спрат, за да продължи, – стигаме до двора на имението на Рашко—
– Рашко? – попита Ана.
– Много му е дълго името – обясни Они, – и не ми се занимава да го произнасям всеки път – Ана кимна. Другите се замислиха за момент, след това също кимнаха. Звучеше като за кимане, – Та за двора успях само да разбера, че се пази от глутница кучета. Маршал и Гилиан могат с лекота да се справят с тях, в това съм напълно сигурна.
Чернокосата кимна, а Демонът изхърка – Маршал не беше по кимането, не и докато спеше. Дали беше чул и грам от това, което обсъждаха обаче, си оставаше мистерия.
– Повече ме притеснява следващата част – рече Оливър, – Изповедалнята.
– Звучи гадно – каза Гилиан.
– Звучи религиозно.
– Е аз к‘во казах? – вдигна вежда тя.
– ЗАЩО ПЪК ИЗПОВЕДАЛНЯ?
– Никаква изповедалня не е – рече Они, – Според докладите си е направо стая за мъчения. „Изповедника“ пък, поради някаква причина, е демон.
Сорин ококори очи.
– Демон? Това е прякор, нали? Както на Маршал му викат? Кажи ми, че е прякор!
– Прякор е.
Сорин въздъхна.
– За Рашко се знае, че е успял да призове и подчини истински демон – не знам как, не питайте, – но тук е несигурна работа. Или аз, или Бруно ще трябва да се разправяме с него, в зависимост от кой вид е.
– Нали беше прякор?
Они го изгледа неразбиращо.
– Нали каза, че е прякор! – потвори Сорин.
– Е нали това искаше?
Той се плесна по челото.
– Ако ти кажа да скочиш от мост, ще го направиш ли?
Тя се замисли.
– Зависи. Има ли вода отдолу? Или поне купа сено?
Сорин въздъхна. Спор с Они очевидно бе обречена кауза.
– Хора – рече Ана, докато гледаше импровизираната карта на водача им, – а и ти, Гилиан. На никого ли не му прави впечатление, че има част, маркирана като „Бърлогата на Ужаса“?
– Прави – намеси се Маршал, който не бе успял да се наспи насред врявата, – Там не отивам.
– Моля? – възкликна Они.
– Никой не се връща от там – разясни той, – И по-важното е, че няма пиене.
– НИКЪДЕ НЯМА ДА ИМА ПИЕНЕ!
Маршал изгледа гиганта многозначително и замислено, след което внезапно се изправи и си тръгна.
Они сграбчи камък от земята и го запрати по отдалечаващия се пияница. Маршал се извърна, ноктите му изсвистяха и камъкът се разпадна.
Они вече беше пред него. Лилавите очи се бяха впили в неговите, лудешка усмивка играеше по лицето й.
– Ще ходиш. Където. Ти кажа.
Сорин потръпна. Все повече се убеждаваше защо бе избрана за лидер на групата.
Група особняци, водени от откачалка.
Никой не смееше да пророни и дума – сякаш тишината и напрежението, наложени от думите на Они, можеха да бъдат нарушени само от нея самата.
Маршал изсумтя и се върна обратно.
Спор с Они наистина бе обречена кауза.
– Така – поде отново синекосата, – общо взето това е. Въпроси?
Гора от ръце.
Они въздъхна отегчено.
– Да?
– Какво ще крадем? – бе единодушният въпрос.
Тя вдигна ръка и отвори уста в опит да отговори.
Не успя.
Ink Spirits 