Слон в стъкларски магазин.Само дето слонът беше с козина, големи зъби и остри нокти, а магазинът имаше повече дърво и камък, отколкото стъкло.
Демек разярена мечка в малък град.
Сорин се бе върнал обратно в града за провизии, след като от Трупата заявиха, че този път няма да вилнеят сред хората – решение, с което Маршал и Оливър не бяха особено доволни, но думата на Они бе закон. Особено след снощните изпълнения.
Колкото и да бяха странни и импулсивни, Сорин бе сигурен, че ще успеят в начинанието си – по един или друг начин. Нулите, които бяха намесени, бяха твърде много. Той само се надяваше цифрата в началото да не се изтрие „случайно“.
Междувременно градът бе в хаос – търговците се вайкаха, хора опяваха загиналите, стражите се търкаляха и тътреха в непробиваемите си брони, в жалки опити да въдворят ред.
Общо взето градът крещеше „Они“.
Сорин се зачуди дали тя не бе отговорна и за мечката.
Или бе самата мечка.
Тръсна глава. Не беше важно в момента. Трябваше да напазарува за предстоящия удар, а след последните му перипетии, финансите му бяха ограничени като дрехите на улична жрица през лятото.
Неговата роля бе пределно ясна – оцелей през ужасиите, за които говориха снощи, и отключи трезора. Останалите от Трупата приеха по-голямата част от трудностите по-скоро като предизвикателство, отколкото като нещо, което да ги разубеди. Личеше си, че чакат с нетърпение боя повече, отколкото възнаграждението за свършена работа. И поради някаква причина, бандата обирджии нямаше касоразбивач, което поставяше под въпрос как са извършили останалите обири. Сорин се замисли и няколко варианта веднага изскочиха във все още разтърсеното му съзнание.
Бруно изглеждаше като някой, който може да прегризе всяка верига.
Гилиан би могла да направи салата от почти всичко, без да си дава зор.
Същото се отнасяше и за Маршал, стига да имаше намесен алкохол.
Оливър пък имаше огън. Нямаше нужда от обяснение.
Они вероятно щеше да се скара на сейфа и той да се отвори.
Само Ана оставаше пълна мистерия, и той не знаеше дали си струва да се опитва да разбере.
Този път обаче бяха наели професионален крадец, което значеше, че работата трябваше да се свърши колкото се може по-тихо. Подобен развой на събитията изглеждаше невъзможен, като се имаше предвид змиите, кучетата, стаята за мъчения – която предполагаше викове, – и каквото криеше частта от откаченото имение с името „Бърлогата на Ужаса“. Сорин предполагаше още викове, но пък си позволи въздишка на облекчение. Мястото му в операцията бе подсигурено, заедно с мястото на главата му.
Поне докато отключеше трезора.
Който, според жената в зелено, криеше важен предмет за Шефа, криещ голяма сила. Дали бе магическа, политическа или физическа не се знаеше; бе казала само, че ще познае предмета от пръв поглед.
Колкото до Трупата, те знаеха само, че трябва да опразнят касата и да занесат съдържанието й право в централата на Гилдията. Никой от тях не знаеше какво всъщност се пазеше толкова ревностно там.
Сорин рязко се пресегна, докато минаваше покрай едната сергия, и торбичка барут мигновено потъна в полите на наметалото му.
Никой, освен Сорин.
Великият крадец Сорин.
Наемникът на свободна практика.
Или, както се бе оказало в този случай, просто наемникът.
Свободата му бе увиснала в нежните ръце на червенокосата.
Жената в зелено го застави да не разкрива информацията пред останалите. Дали беше от обикновена предпазливост или от грижа към него, не можа да разбере. Вероятно бе част от политиката на Гилдията да пази съществената информация в тайна от тези, на които не им беше нужно да знаят подробностите. Защо бе решила, че именно той трябва да знае повече от останалите? В онзи миг обаче, Сорин бе готов да се съгласи с почти всичко, включително и скачането от мост, дори и да нямаше вода отдолу.
Калъф с ножове изчезна от щанда на объркан ковач.
Въпреки всичко, Сорин бе въодушевен. Отдавна не бе участвал в обир от такива размери и очакването, тръпката, опасността бяха като наркотик. Крадецът почти можеше да усети вкуса им в устата си, примесен с още нещо.
Комплект шперцове изчезна безследно.
Вкус на кръв.
Ink Spirits 