– Така – изписка гоблинът, – седи мирно, бе!Сорин примигваше учудени и неразбиращо. Бе подранил и сега на брега на езерото (или река, не бе сигурен; макар че приличаше повече на океан) на плуващите пясъци бяха само той, Гилиан, Они (поради някаква причина дошла навреме) и Ана.
И гоблинът.
Ана стоеше на шарен припек под едно дърво, изпънала ръце напред, и държеше малка кутия със средноголямо зелено човече с несъобразно големи уши. Гоблинът на свой ред махаше чевръсто с малка четчица по бяло платно, сякаш цял живот само това бе правил. Белокоската стоеше замръзнала, с устни, присвити в най-добрата имитация на овчи задник, който можеше да докара.
– Още колко? – измънка тя през зъби и задник.
– Трай, Ано, за хубост! – сгълча я пискливият глас.
Сорин тръсна глава и се запъти към по-откачените членове на Трупата.
– Сорин! – изкрещя Они. Гилиан само изсумтя, – К‘во ста‘а?
Крадецът се усмихна сконфузно и потърси място на тревата до тях.
– Искам ли да знам какво прави Ана?
– Обновява си регистрацията при лицегоблините.
– А? – бе единственото, което лицето и устата му успяха да кажат.
– КАК ТАКА НЕ ЗНАЕШ КАКВО Е ЛИЦЕГОБЛИН? – проехтя гласът на Бруно. Сорин не бе забелязал големия пън, до който седеше Гилиан. Оказа се, че изобщо не е пън.
Той сви рамене.
– Съобщение! Съобщение! – прокънтя друг писклив глас и втори гоблин изскочи изпод краката на магьосницата. Ана загуби равновесие и разлюля неволно ръцете си. Четката на гоблинът в импровизираната работилница направи остър завой и запечата дълга, дебела черта заедно с красотата на белокосата.
– Гъбели! – изпищя художникът.
– Някой да го накара да млъкне – изсъска Маршал, който се бе появил като че от сенките, – че ме засърбяват ноктите.
– Съобщение! Съобщение! – продължаваше да пищи вторият гоблин, – Така де. Две съобщения! Две съобщения! Не, чакай. Три съобщения!
Ноктите изтракаха от пръстите на Маршал и той се запъти към Ана с бойна крачка. Магьосницата, надушила накъде отиват нещата, завъртя ръце и издигна купол от пясък около себе си. Демонът замахна няколко пъти по плаващите стени, но прорезите се затваряха почти мигновено. Той изръмжа от яд и опита отново. Изненадващо, резултатът бе същият.
– Ти пък и ти – рече Гилиан, – един пясък не можеш да срежеш!
– Млъквай, фригидна кокошке – тросна се той, – сякаш ти можеш!
Они прихна.
– Ще ти дам аз една кокошка… – закани се мечоноската и посегна към меча си, но Они я спря.
– Остави ги да се забавляват – рече тя и на лицето й грейна ехидна усмивка, – с вас имаме да обсъдим по-важен въпрос.
Гилиан отпусна ръце и повдигна вежда, а Сорин наостри уши.
– Бруно, скъпи – рече тя, – би ли им помогнал? – лицето й някак бе успяло да придобие изражението на изтерзано кученце на връщане от кучешкия доктор.
– НА КОГО?
– На когото си избереш – смигна му тя.
Гиганът кимна многозначително, което бе изключително учудващо за него, изправи се, изпъчи гърди и закрачи към пясъчното укрепление.
– Та – продължи Они с лукаво изражение, – както знаете, съвсем скоро ще сме много богати. Без значение какво се крие в трезора на Рашко, със сигурност ще припечелим добре. Как ви се струва, обаче, ако ви кажа, че можем да припечелим още по-добре?
– Думай – изстреля Гилиан, преди Сорин да успее да реагира.
– Проста сметка. В момента делим на седем, каквото и да припечелим. Защо да не делим на три?
– Искаш да прецакаме другите от Трупата?
– Трупата, та Трупата! – сепна се Они, – майната им на другите! Курволяк, пияница, дебил и дебилна пияница! Откъде-накъде ще ми взимат парите?!
– За мен нямаш ли определение? – поинтересува се Гилиан.
– Маршал вече ти даде – отвърна синекосата, – мисля, че ти приляга. Но пък нямам проблем с това. Харесвам кокошки – смигна й тя. Гилиан изсумтя.
– Не ми се струва като добра идея… – поколеба се Сорин.
– Ти не чу ли през какво ще минем? Нещастни случаи е имало и в по-добронамерени среди. Кучета, Сорин, кучета!
– Не забравяй демоните – вметна Гилиан.
Сорин се замисли. Струваше ли си, наистина, да прецака част от Трупата с другата част от Трупата? Сърцето му се сви. Нещо му подсказваше, че другата част от Трупата ще я прецака заради жената в зелено, и това нещо се намираше доста по-ниско от сърцето му.
Малко над себеуважението му.
Той преглътна тежко.
– Имам ли право на избор?
Они изцъка с език.
– И да им кажеш, просто ще те обявим за лъжец и ще ти прережем гърлото.
– Гилиан, директна както винаги – изкиска се Они.
Той преглътна отново, този път по-тежко. Сърцето му затуптя, ушите му закънтяха. Отне му няколко секунди да разбере, че това всъщност бе заради фалшивата свирня на Оливър, който сякаш нарочно идваше последен, та да може да изтормози всички наведнъж.
Крадците и честността бяха като глава и гащи.
Ако се нагърбиш с тях, не виждаш накъде отиваш.
Сорин кимна.
Широка усмивка се разля по лицето на Они.
– Тръгнахме ли? – извика тя и се изправи.
Крепостта на Ана се срина и пясъкът заля биещите се мъже до нея точно в момента, в който никой не печелеше.
– Готова съм, да.
Они се завъртя на пета и посочи с пръст към необятните златнокафяви вълни.
– Към трезора!
Ink Spirits 