– Маршал! – кресна Ана.
Девойката бе коленичила до строполилия се пияница, видимо разстроена, и се чудеше как да му помогне. Сорин забеляза, че Маршал все още диша, макар и слабо, но зеленото нещо по ръката му се разпространяваше. Реши да погледне по-отблизо и тръгна към него, но се спъна в нещо и падна по очи в прахта. Изохка, повдигна се с лакът, опрян в земята и извърна глава към Они.
– Това пък защо го направи?
Они не отговори.
Нещо се пресегна от мъглата и сграбчи Ана. Викът й се удави в застоялия въздух.
Сорин настръхна.
– Хлебарки и ко…
Они го прониза с поглед и сложи пръст на устни. Тя извъртя очи към Оливър, който само кимна, покатери се по исполинското тяло на Бруно и му прошушна нещо. Двамата се спогледаха набързо, после извърнаха очи към Они и кимнаха в унисон.
Они се изпъна, удари пети и си пое дълбоко въздух. Оливър приклекна, а Бруно го сграбчи за яката.
Гилиан, запазила спокойствие и тишина досега, се плесна по челото.
– Точно това ли решихте – промърмори тя едва доловимо и направи знак на Сорин да си запуши ушите.
Лилавите очи на Они трескаво шареха сред мъглата, решени да намерят нещо. Сорин последва командата, макар и да не разбираше какво точно се случва, покри уши с ръце и зачака. Теменужените очи пърхаха наляво-надясно с главозамайващи, почти хипнотизиращи бързина и такт, и бяха придърпали крадеца в танца си, бяха го опиянили и омагьосали.
Докато не спряха.
Они отпусна ръце. Сорин видя, с крайчеца на окото си, как трътлестото тяло на Оливър се покрива с пламъци, а лицето на Бруно се изкривява от потисната болка.
Напоследък крадецът бе станал изключително наблюдателен.
Они нададе вой – смразяващ, ужасяващ рев, който те пронизваше с криво, назъбено острие до мозъка на костите ти, завърташе го няколко пъти наляво, веднъж надясно, и после го издърпваше бавно. Сорин притисна уши по-силно, сякаш бе решен да смаже собствената си глава между дланите на ръцете си. Не успя да се задържи прав и падна на колене безсилен пред подобна сила.
Едва сега намери ключа от палатката, както казваха пишман остроумните хора.
Мъглата се бе отдръпнала.
Пред тях се бе разкрила неестествена гледка: група бабички седяха на дървени пейки, сграбчили Ана за ръцете, и я пощеха. Младата магьосница пискаше едва доловимо и се опитваше да се откъсне от случайния лекарски преглед, но, по някаква причина, срещаше видими затруднения.
Сорин разтри очи.
– Това изглежда…грешно…
Възрастните представители на женския пол сякаш не бяха чули рева на Они, но жълтите им очи бързо намериха Трупата. На Сорин му се стори, че чу съскане и предпазливо отпусна ръце, връщайки се обратно в света на чуващите. Крадецът се вгледа внимателно в тях и съвсем скоро установи, че очите им не бяха съвсем човешки, ръцете им бяха покрити не с бръчки, а с люспи, а езиците им бяха необичайно дълги.
– Змии и гущери… – промърмори той.
– Баш така – рече Они и махна с ръка. Ана успя да се отскубне от безмилостната бабешка хватка, завъртя се на пета, вдигайки песъчинки около себе си, и се скри зад добре познатата стена от пясък.
– ИСКАМ ДВОЕН НАДНИИИК ! – изкрещя горящата топка, в която се бе превърнал Оливър, докато летеше към бабичките.
– МЕЧТАЙ СИИИ! – викна след него Они.
– СТИГА СТЕ ВИКАЛИ! – примоли им се Бруно.
Огнената топка се разби в пейките. Сорин вдигна ръка да се предпази от внезапната светлина и ударната вълна от приземяването. Мирис на изгоряла коса, кожа, кръв и каквито консистенции кажете, изпълниха въздуха. Писъците на странните баби огласиха острова, и мъглата, започнала да се завръща, бавно ги давеше в прегръдката си. Мощните псувни на Оливър обаче успяха да пронижат сгъстяващата се мъгла.
– Как така да си мечтая, Они? – Дебелакът се бе облегнал на кристалночист стъклен купол, по който Ана блъскаше трескаво и безуспешно.
– Криза е, Оли, – отвърна синекосата и закрачи към Маршал, – На мен не ми плащат достатъчно, камо ли на теб да ти вдигнат надника. Сега, – смени тя темата, когато се бе надвесила над Демона, който се гърчеше едва забележимо – Как я караш, Маршал? Трябва ли ти…лекуване?
Маршал изви глава към нея, очите му се разшириха.
– Не, не! – рече той, – Добре съм си. Змийската отрова се отразява добре на кожата ми.
На Сорин му писна.
– В ред ли си бе? Тая гадост ще те довърши! Трябва ти лекар!
– Лекар, казваш… – ухили се Они.
– Не, Они, недей…
Метален звън изпълни ушите им и Они измъкна дълъг, остър нож от колана си. Тя се наведе до главата на Демона и заговори гальовно:
– Тихо, дете мое, не се напрягай твърде много. Отровата ще вземе да се разпространи, – Гилиан изсумтя някъде зад тях. Они се обърна за момент и сякаш се усмихна още по-широко, – Какво ще те правя тогава? Какво ще правя аз тогава?
Ножът описа кървава дъга по шията на Маршал.
Сорин зяпна.
Ink Spirits 