Шестнадесет

Остър завой

Сорин тичаше.
Накъде – не знаеше.
От колко време – още по-малко.
Проклетата мъгла не му и помагаше особено. Поради някаква причина влажната завеса нямаше ни най-малко намерение да се вдигне, макар и да преваляше пладне.
А дали?
Сорин тръсна глава. Нямаше време за такива въпроси, колкото и интересни и филофски да бяха както поотделно, така и накуп. За момента оставаше един-единствен належащ въпрос.
Дали ще надбягат кучетата?
Сорин и преди беше виждал кучето – малки, големи, грозни, пухкави, умни, прости като галош, кухи като лейки, остри като бръснач и даже едно вдлъбнато (не особено лицеприятна гледка, но какво да се прави). За пръв път обаче му се случваше да се сблъска със зверове от порядъка на псетата, пазещи имението на Рашко. Останалите от Трупата явно също изпитваха възприятствени затруднения, но бързо бяха последвали примера на Они, която, като един горд, надут, нахакан, наперен и безстрашен лидер, бе подвила опашка, подпалила сандалите, дето ги нямаше, и бе хукнала презглава.
Сорин не можеше да я вини. Нормално бе за кучетата да имат огромни туловища, големи зъби и дори чудовищни нокти, но когато се добавеха и пипала, ставаше вече прекалено. Крадецът бе чувал прекалено много източни истории, че да предполага накъде би го повлякла съдбата му, ако го докопаше и най-малкото пале – онова, дето приличаше на кон.
Кучетата лаеха, Трупата си бягаше. Всички заедно и всеки поотделно.
Гилиан привлече вниманието му. Тя сякаш бе единствената, която не се бе поддала на паническият бяг, а премерено тичаше до някого. Дори му се стори, че говори нещо, но лаят му пречеше да чува. Сорин бягаше най-отзад, бидейки най-бавен. Винаги се бе гордял с бързината си, и то не напразно, но все още бе далеч зад Трупата, както буквално, така и преносно. За краткото си време покрай тях бе установил, че освен пълни откачалки, са и първа проба чудовища. Нито едно човешко същество не би имал подобна издръжливост, сила или бързина, просто не бе възможно.
– Сорин – изравни се с него Гилиан. За първи път се обръщаше към него по име, – сигурна съм, че се движим към стените на имението. По мой сигнал завиваш надясно.
– Как успя да видиш нещо в тая мъгла? – поинтересува се той на пресекулки.
– Няма значение – отвърна тя и не се впусна в подробности, – казала съм и на другите. Разбра ли?
– Стига да се отървем от тези ужасии зад нас – смънка той, – ще чакам да дадеш сигнал.
Тя кимна и ускори крачка, оставяйки Сорин да се задъхва след нея. Планът на Гилиан изгледаше обещаващ, като се има предвид, че още нищо не знаеше от него. Но алтернативата да бъдат затиснати между кучета с нетипичен брой крайници и кой знае какви стени не му се струваше по-удачна. Затова той продължи да бяга, докато чакаше сигнала, и мислено прехвърли съдържанието на джобовете си. Пазарният ден преди разходката им в пясъците се бе оказал доста доходен. Бе успял да презареди запасите си от сълзотворен, смехотворен, кихотворен и кашльотворен прах, както и няколко капсули сънотворен прах. Бе си купил нов лък, който изглеждаше предимно излишен в момента, няколко гранати с различни почерпки в тях – гореспоменатите прахове (сънотворния и кихотворния бяха особено забавна комбинация), пирони, карфици, гнили ябълки и мухлясал хляб. Не знаеше защо бе взел от последните, но търговецът много убедително разказваше как този хляб имал чудодейни лечебни свойства и Сорин не се бе сдържал да си вземе малко. Бе се зачудил за момент, но при такива цени, как да открадне човек?
Общо взето, бе успял да поправи по-голямата част от щетите, претърпяни след фиаското с Они.
Они.
Защо, аджеба, все му бе на езика?
В крайна сметка може би така бе по-добре. По-добре на езика, отколкото на сънната артерия.
Сорин видя полуразмития силует на Маршал да прави остър завой надясно – явно Гилиан бе дала сигнала си. Една по една сенките и фигурите на трупата променяха посоката си, вече бягащи устремено, целенасочено. Сорин се наклони и стъпи встрани, но замръзна на място. Трупата се отдалечаваше, но синекосата им водачка явно не бе разбрала. Они продължаваше да тича в права линия напред, и с всеки миг се отдалечаваше все повече и повече от тях.
Все по-далеч от него.
Тръпки пробягаха по гърба му, но не бяха нито от студ, нито от внезапно преосмиляне на житейските ценности.
Бяха от страх.
Сорин усети нечие тежко дишане и бавно се обърна. Някаква част от него се надяваше да се озове лице в лице с някое сладко (но не прекалено), малко (но не прекалено) помиярче (но не преклаено), което радостно да маха с опашка и да го гледа с големите си, ясни, черни очички. Сорин си припомни великите думи, които баща му някога му бе казал.
Да, ама не.
Пред него се бяха наредили няколко песа, ако се съдеше по муцуните им, или къщи, ако се съдеше по размерите им. Огромните кучета бяха покрити с кръв, кал и нещо, смътно напомнящо на вътрешности (Сорин бе виждал вътрешности само веднъж и бе решил, че има добра причина да се наричат вътрешности, а не външности), а от гигантските им уста капеха пяна и лиги. От гърбовете им стърчаха гнусни, слузести пипала и леко потрепваха в такт с дишането на зверовете. Самите кучета го гледаха очакващо, без да издават и звук – като хищници, дебнещи плячка. Сорин установи, че дебненето отдавна е приключило, за бягане нямаше вариант вече и бе дошъл ред на отчаяният отпор. Зарови ръце в джобовете си, измъкна две случайни бомбички и ги заби в земята. Надяваше се, че е уцелил някоя по-добра комбинация. При тези размери на телата им, крадецът предполагаше, че имат и доста добре развити бели дробове, та не му се искаше да ги кара да кихат. Въпреки това бе извадил бомбите на сляпо. Не беше интересно, ако нямаше поне малко риск и изненада.
Вече бе започнал и да мисли като тях. Проклета трупа.
Облакът бавно се издигна пред него и Сорин усети как клепките му натежават, но и му се повдигаше.
– Приказка – продума той, докато се опитваше да държи очите си отворени.
Кучетата не бяха особено впечатлени от облачето пред тях. Отровата бе в дозата, но пък дозата трябваше да е съобразна с размера. Днес бе един от дните, в които Сорин не бе особено съобразителен.
– Плъхове и…
Сорин полетя към коравата земя с главата напред. Преди очите му да се предадат напълно, му се стори, че видя нещо, което съвсем не бе на място. Нещо, което му донесе едновременно учудване, радост, притеснение и, макар и в по-малък размер, надежда.
Кичур коса, оцветен в синьо.

<<< Петнадесет
Седемнадесет  >>>
Съдържание