Двамата вървяха през опразнените коридори на имението. Тъмницата, където бяха вкарали Они, се намираше на най-долното ниво от масивната постройка и първото препятствие по пътя им бяха стълби. Ама много стълби. Сорин бе сигурен, че е развил алергия към тях, понеже не спираше да киха (остатъчният прах от джаджите му не бе сред главните заподозрени за кихавицата. Дори и да бе, крадецът вече прекалено много бе намразил стълбите, че да си признае).
– Откъде си сигурна – попита той след като бяха приключили със стълбите и обувките им тропаха по лачения под, – че вървим в правилната посока?
– По миризмата – отвърна простичко тя.
Сорин се изсекна настрана и вдиша дълбоко. Ноздрите му се изпълниха с миризма на изгоряло. Отначало не можа да разбере връзката, но впоследствие успя да събере две и две:
– Оливър?
Тя кимна. Они вървеше пред него, леко приведена, като все още придържаше корема си с ръка. Сорин прехапа устни. Очевидно бе ранена, но въпреки това бе решила да подгони Трупата. Защо не се бе излекувала досега? Нямаше особен проблем с раните на Маршал. Сорин знаеше, че дори и да пита, отговор нямаше да получи – просто си беше такава. Но пък имаше други неща, на които би му отговорила.
– Какво ще правиш с Трупата?
Синекосата не отвърна веднага.
– Няма Трупа – рече тя, – отдавна я няма. Дойде време да го направим официално.
Крадецът потръпна.
– Да не смяташ да ги избиеш? – Они не отговори, – Не че нещо, но не мисля, че можеш в това си състояние.
Тя замръзна на място и се извърна рязко. В очите й се четеше повече гняв, отколкото решителност и студените тръпки избягаха от гърба на Сорин. Ако погледите можеха да убиват, дори потомците му щяха да са на два метра под земята. За щастие, тя реши да го пощади и продължи напред.
Сорин издиша дълбоко, облекчено, и тръгна след нея. Все още имаше много въпроси, но не смееше да зададе нито един от тях.
Излъсканите, изтъркани подове скоро бяха сменени от напукани, почернени и окървавени такива, което само затвърди мнението им, че бяха на прав път. Они ускори крачка, доколкото тялото й позволяваше, а спътникът й я следваше неотлъчно. Никой от тях не изкоментира касапницата, през която вървяха.
Тя внезапно спря. Сорин едва овладя краката си по хлъзгавия от кръв под и току не се блъсна в нея. Надигна се леко и погледна през рамото й. Очите му, по стар навик, бързо се разшириха.
Бруно седеше на пода пред тях, голите му гърди пропити с кръв, с коса по-рунтава от всякога, а изражението му предполагаше, че е видял шест призрака едновременно. В скута му лежеше Ана, с алена коса и пурпурни дрехи. Очите й бяха плътно затворени, устата леко притворена, но сякаш бе застинала. Они бе преценила ситуацията по-бързо от крадеца, приближи се до двойката и коленичи.
– Кой го направи?
Яростта сякаш бе напуснала гласа й. Сорин не спираше да се учудва колко бързо момичето можеше да сменя държанието си. Бруно изви малките си очички към нея и я погледна тъжно. Тя положи ръка на рамото му.
– Гилиан?
Гигантът извърна поглед към мъртвата магьосница в скута си. Они се изправи.
– А другите? – Бруно не отвърна. – Гласа ли си изгуби? – той поклати глава. Они въздъхна тежко. – Няма смисъл да говориш, ако тя не може да те чуе?
Сорин зяпна. Нима тя до такава степен познаваше Трупата, че не й трябваха думи, за да ги разбере? Ако бе вярно, с какво сърце бе решила да ги избие?
Бруно вдигна умолителен поглед към нея.
– Знаеш, че е прекалено късно да я спася – след което се обърна към Сорин, – Тръгваме.
– Ами той?
– Казах тръгваме.
Сорин не можеше да откъсне поглед от гиганта. Преди толкова мощен, издръжлив и да, леко глуповат, но въпреки това изпълнен с хъс,с решителност, с енергия. А сега сякаш гледаше малко дете, на което бяха счупили любимата играчка и не знаеше какво да прави. Крадецът тръсна глава. Наистина ли сравни живота на човешко същество, на Ана, с детска играчка?
– Они – рече той, без да откъсва поглед от Бруно, – Давай да си ходим. Остави тая работа – не искаше да вижда повече кръв, повече смърт. През изминалите няколко дни бе видял достатъчно за цял живот и знаеше, че скоро няма да може да издържи повече и ще полудее.
– С теб или без теб – отвърна тя през рамо, – отивам. Гилиан прекрачи границата. Ти нямаше ли същото намерение? – Ами ти? – излая Сорин, – Ти нямаше ли да направиш същото?
Они спря.
– Нямаш си на идея какво смятах да направя – рече тя тихо. – Не си въобразявай, че ме познаваш, пале.
– На това ли му викаш отговор? – не издържа той, – Още недомлъвки и общи приказки?
– Какъв ти е проблемът?! – извика тя и се обърна към него.
– Не искам и ти да умреш, това ми е проблемът!
Тя млъкна. Двамата не отделяха поглед един от друг. Дишаха тежко, на пресекулки, къде от яд, къде от умора. Сорин стискаше зъби с всичка сила в опит да не избълва някоя друга простотия и чакаше с нетърпение отговорът й.
– Да му… – разнесе се нечий глас насред коридора. – Тая фригидна кокошка се оказа права.
Сорин и Они се извърнаха по посока на гласа и видяха Маршал и Оливър да се влачат към тях с бясната скорост на разярен охлюв. Маршал измъкна тлъста кесия, в която дрънчаха жълтици и я подхвърли на Оливър. Шишкото доволно я сграбчи и прибра в бездънната яма, замаскирана като джоб. Двамата ускориха крачка и преди Сорин да осъзнае какво се случваше, Маршал летеше към Они, а острите метални нокти проблясваха на ръцете му. Крадецът искаше да извика, да предупреди синекосата, но бе твърде зает да избяга от огнената топка, която прелетя над всички и заплашваше да се стовари въху му. Сорин скочи настрана и светкавично се претърколи назад, за да избегне второто кълбо. Скочи на крака и стрелна разтревожен поглед към Они. Синекосата бе успяла да избегне първоначалното нападение и използваше случайно намерен на земята меч, за да се отбива атаките на Демона.
– Дори и ранена – изцъка раздразнено той, – пак се правиш на интересна!
– А ти си все така скучен – озъби му се тя.
Маршал изрева и се хвърли напред.
Ink Spirits 