Част четвърта

Забвение

Они шляпаше по паветата на улицата, оставяйки мокри петна след себе си. Дъждът я бе застигнал малко след като бе напуснала кръчмата и наблизо нямаше къде да се скрие, затова тя просто продължи напред.

Това беше първият ден. На следващия отново бе подгизнала, но този път от пот – жегата от слънцето и задуха от току-що падналия дъжд едва не я бяха накарали просто да се откаже и да се строполи на земята. Не можеше да си позволи такъв лукс обаче – трябваше да намери поне къде да отседне. Проблемът бе къде. Доде й стигаше погледът имаше само гори, поля и долини. Тя крачеше под шарената сянка на дърветата и се опитваше да не пуфти като прасе. Така, малко по малко, приближаваше следващият град.

Това беше вторият ден.

На третия започна да огладнява.

– Внимавай къде вървиш, блейка такава! – подвикна мъжът, когото бе блъснала с рамо. Тя не му обърна внимание и продължи да тътри крака в унес по мръсните павета. Третият ден я бе посрещнал с нова доза дъжд, последвана от нов задух и пек.

– Мърдай, ма! – кресна по нея една не толкова изискана жена.

Они я удостои с раздразнен поглед и се изплези, не толкова да обиди жената, колкото да се разхлади. Беше виждала кучета да го правят и реши, че ще проработи и при нея.

За жалост, единственото, което постигна, бе да се нагълта с прах.

Ако не броим жвакането в обувките и подгизналите й дрехи, от вчерашния дъжд нямаше и помен. Улиците бяха сухи, прашни, по стените на сградите нямаше и помен от мухъл или мъх и доста от хората дори ходеха боси по нажежените камъни. Спорно бе дали така би било по-добре, но Они  бе твърде изморена, за да спори, а и ходилата й бяха подгизнали. Тя се дотътри до една пейка, която бе близо до самозапалване, седна и изсули обущата си.

Слънчевата светлина отстъпи място на исполинска сянка, която се надвеси над пътничката в цялата си титанична величественост. Они въздъхна облекчено и вдигна глава. Веждите й се сбръчкаха, макар да нямаше нямаше слънце, което да й пече в очите.

– Пак ли ти? – изръмжа тя през зъби с малкото й останали сили.

Бруно стоеше пред нея и я гледаше с типичният за него овчи поглед.

– Да не си развил мания да ме следваш? – той не отговори. – Вярно, вярно – поправи се Они, – моя грешка. Откакто Ана умря, не си проронил и думичка, нали? – гигантът кимна. – Вече ти казах – продължи, – Не мога да направя нищо по въпроса – той кимна отново. – Защо продължаваш да изскачаш покрай мен тогава?

– Просто минавахме оттук.

Тя стрелна поглед по посока на гласа. Хан крачеше уверено към тях, все така загърнат с шала си въпреки жежкото време.

– „Просто минавахте“?

Хан кимна.

– Тръгнал съм към съседния град – спокойно обясни той, – но Бруно искаше да дойде тук—

Они вдигна ръка да го прекъсне.

– Чакай малко. Ти пък откъде знаеш? – Хан я гледаше неразбиращо и тя завъртя очи, – Ако не си забелязал, Бруно не говори много-много.

– Разбира се, че не – усмихна се той изпод шала, – но пък пише доста.

– Кучи…няма значение – махна тя с ръка, – не ме интересува.

– Не искаш ли да знаеш защо сме тук?

– Не.

Хан повдигна вежди.

– Добре тогава, да направим сделка. Преди да възроптаеш, ще ти кажа направо – от теб няма да се изисква нищо, освен да слушаш.

– Слушам тогава.

– Не тук – рече той, – Бруно, помогни на дамата да дотътри прекрасната си задница до любимата ни кръчма.

– Ей! – понечи тя да скочи, но краката вече не я държаха. Бруно се наведе да й помогне и внимателно я поведе нанякъде. Хан вървеше с бодра крачка след тях.

Они нямаше представа за времето, но преди да се усети, вече седеше на маса и точеше лиги по порцията свинско пред себе си. Не бе яла от почти четири дни и в момента бе способна да погълне месото, чинията, чашата с бира, масата и свещника на един залък. Защо имаше свещник на масата си оставаше неясно, но не я и интересуваше.

– Сделката е следната – каза Хан, след като се присъедини към тях, – Аз говоря, ти слушаш. И за това, че ме слушаш, може да ядеш.

– Ще трябва да говориш бързо тогава – рече тя и се нахвърли върху свинското.

– Така да бъде – отвърна той, – Они, махни се от този град. По възможно най-бързият начин.

Тя спря да дъвче за момент и ръцете й замръзнаха. Имаше нещо в тона му, което ни най-малко не й харесваше.

– Знаеш ли защо Бруно искаше да дойде тук?

– Имам чувството, че ще ми кажеш – изфъфли тя с пълна уста.

– Дойде, за да забрави.

– Забрави?

Хан кимна.

– Този град е прокълнат, Они. Вали, пече, вали, пече. Такъв е бил откакто се помня, такъв ще бъде и ако се спомина.

Они се разсмя.

– Ти не си в ред! А като се сетя, че онази жена ти гласува доверие…

– Коя жена?

– Няма значение – смени темата тя, – Какво като вали? Или пече?

– Хората тук живеят за момента – започна той отново, – Всеки ден, ден за ден. И никой не си спомня нищо. Хората тук не се обременяват с миналото си не защото не искат, а защото не могат. Дъждът отмива всичко – спомени, разкаяния, радости, скърби. Себе си.

– Глупости!

– Яж и не ме прекъсвай, ако обичаш! – властно каза Хан и продължи – Бруно поиска да дойде тук, защото смята да остане. Иска да заличи спомена за любовта си, спомена от горчивината, спомена от яростта. Спомена за себе си. Всеки, останал тук, в този град, се разделя с миналото си, без значение дали иска или не. Град на забвение.

– Какво общо има това с мен?

– Наистина ли искаш да забравиш миналото си? Същността си? – той отпи от халбата с бира, която бе поредната мистерия на масата, – Наистина ли искаш да забравиш Сорин?

Тя хвърли залъка месо обратно в чинията и се оригна звучно.

– Може би искам – Они се наведе към него, – Заслушал ли си се в хората наоколо?

Тя млъкна и тримата наостриха уши. В кръчмата нямаше много посетители и бе сравнително тихо, но тук-таме се чуваха въздишките и откъслечните реплики на клиентелата.

Дано да вали утре…

Сигурно ще дойде дъжд да ни избави от жегите…

Вчера валя, дали и утре ще видим пак дъжд?

Хан гледаше неразбиращо.

– Ти виждаш град на забвение – рече Они, – аз виждам град, пълен с надежда. Грешиш, Хан. Те не живеят тук и сега; живеят за утрешния ден.

Тя избърса уста и се изправи.

– Благодаря за храната – рече, – Но мисля, че с това сделката ни приключва. Уговорката беше да слушам, докато се храня.

Хан кимна.

– Не съм искал и секунда повече. Но ще ти кажа нещо на изпроводяк. Ако останеш тук, със сигурност ще забравиш всичко. Ще живееш, може би, с мисълта за утрешния ден, но само с нея – той също се изправи, – Решението е изцяло твое, разбира се. Бруно вече е направил своето, както и аз – той хвърли кесия с пари на масата.

Они го гледаше изпитателно докато мъжът се отдалечаваше от масата. Когато стигна до вратата, спря и се обърна отново към нея.

– Дано ти допадне променливото време – той се изкикоти леко. – Не, сигурен съм, че ще свикнеш.