Част Пета

Битие

– Знаех си! – възкликна Хан. – Знаех си, знаех си, знаех си!

Они го гледаше с раздразнение и умора. Не бе спала от почти пет дена и около подпухналите лилави очи имаше тъмни кръгове. Бе недоспала, жадна и умираше от глад, но въпреки това й се гадеше. Беше сигурна, че под раздърпания шал Хан се бе ухилил по-широко, отколкото устата му позволяваше, и от това й се повдигаше. Най-много я дразнеше обаче факта, че съмнителният търговец се бе оказал прав.

Не искаше да забрави.

Живот в забвение изглеждаше привлекателен, докато не започнеше да забравя същността си. Да се отърве от тревогите, болежките и разкаянията означаваше да загърби и радостите, удоволствията, гордостта; да загърби добрите спомени заедно с лошите. Да загърби съществуванието си и да остане сама за себе си.

Тя тръсна глава. Не искаше такъв живот. Дори не можеше да го нарече живот.

Съществуване?

Хан се прокашля.

– Извинявай за изблика ми – каза засрамено, – Но предполагах, че няма да се задържиш дълго в онзи град.

– Изглеждаш някакси твърде радостен.

– Познах, нали? – рече той. – Как да не се радвам?

Тя завъртя очи и махна с ръка.

– В момента ми е все тая – рече, – прави каквото си искаш. Преди да ям и да се наспя, нищо не ме интересува.

– О, нима? – учуди се той. – Интересно. Но все пак, може би ще изявиш интерес към причината да искам да дойда тук?

Тя присви очи с усилие.

– Зависи.

Нямаше как да си признае, че бе грабнал интереса й, особено след разговора с жената в зелено. Ако не друго, Хан изглежда знаеше много неща. Нямаше как да си признае, но нямаше и как да отрече.

Той я подкани с жест.

– Моля, тогава – рече, – последвай ме.

Тя кимна и тръгна след него.

Съществуване. Толкова бездушно, безлично определение. Човек не би го ползвал дори и за звяр. Та те знаеха как да живеят! Имаха нещо, което много хора никога не намираха.

Цел.

Градът бе значително по-спретнат и подреден от предния. Улиците бяха грижливо изметени, сергиите и дюкяните бяха подредени къде по височина, къде по цвят, и всички бяха разделени според стоките си. Дори и уморените очи на Они успяваха да разпознаят старанието и отдадеността в такава подредба, в този ред насред хаоса, който бе светът им.

Да живее. За кого? За себе си? Отдавна се бе отказала от такива налудничави идеи. Тя не бе нищо, не и сама по себе си, не и сама за себе си. Късно го бе осъзнала и това я изяждаше отвътре.

Бе нищо без Сорин.

Редът внезапно изчезна и отстъпи място на хаоса. Полусрутени къщурки, боклуци по неравните, напукани улици; воня на пикоч и повръщано, примесена с тази на изгорял хляб и чеснова чорба. Бяха излезли от двореца, за да се озоват право в кочината. Това вече бе свят, който Они познаваше до болка.

Хан продължаваше да върви напред, като внимаваше да не настъпва никакви съмнителни субстанции по пътя си. Они се тътреше след него и сериозно обмисляше кое от нещата, които подритваше, все пак можеше и да става за ядене.

Протяжни стонове и тракане я изкараха от транса й. Тя вдигна глава и видя, че Хан бе спрял.

– Пристигнахме.

Малка, срутена къщурка, с два изчурели дънера отпред, се къташе в дъното на това опустяло, жалко подобие на гето. Рамките на прозорците бяха от бяла кост и мръсните прозорци едва възпираха стенанията, носещите се отвътре, а на вратата се мъдреше голям кози череп.

– Дано да си струва, Хан – изръмжа тя.

Той се изкикоти.

– О, ще си струва – отвърна Хан, – стига източниците ми да са прави.

– За твое добро ще е.

Той сви рамене и бутна вратата.