Част Шеста

Човек

Острата смрад на разложена плът и изгорели косми нахлу в ноздрите й.

Они бързо вдигна ръка пред лицето си в опит да попречи на миризмата, като същевременно се бореше да не повърне. В къщата бе полутъмно, замъглените прозорци бяха преградени с по няколко дъски,  така че дневната светлина едва се прокрадваше през процепите. Доколкото очите й можеха да различат нещо в тези условия, подът бе обсипан с телесни останки, чиито произход не можеше – а и не искаше – да определи. Кръвта и карантиите не й бяха чужди понятия, но никога не се бе задържала толкова дълго покрай тях, че да трябва да понася подобна смрад и  гледка.

– Ей, старче! – викна Хан и краката му заджвакаха по пода. Разнообразните течности, покриващи скърцащите дъски, все още не бяха засъхнали напълно. – Тук ли си?

Хан влезе навътре в тъмнината. Они сподави поредния порив на повръщане и го последва. Силно се надяваше това мъчение да си заслужава усилията. Какво очакваше обаче оставаше неясно.

– Старче!

– Стига си викал! – сопна му се дрезгав глас някъде в тъмнината. – Чух те и първият път. Кой си ти и какво правиш в дома ми?

Дом? Они се огледа. Очите й вече бяха свикнали с мрака и пред погледa й се разкри още от същото. Изглеждаше като работилница на нескопосан еднорък касапин. Как можеше човек да нарече нещо подобно „дом“?

– Казаха ми, че тук мога да намеря чудотворец – рече Хан. Гласът му и без това бе приглушен през шала, но сега звучеше още по-тих и далечен отпреди. – На правилното място ли съм?

Чу се щракване и купища свещи, наредени по стените, се запалиха последователно. Они разтърка очи и остави зениците й да се настроят към новата светлина. Хан стоеше без да помръдва в очакване на отговор. Пред тях се появи мъж, далеч прекрачил средната възраст, в мръсна, кафява роба и ръце, покрити с кръв.

– Зависи какво разбираш под „чудо“ – изхриптя той.

– Как какво? – учудено отвърна Хан. – Живот!

Старецът се разсмя с глас.

– Огледай се, младежо! – рече. – Къде виждаш живот? Заобиколени сме от смърт и разруха. Ние сме смърт и разруха!

Хан изцъка с език.

– Не говори така, старче. Къде остана светлината в края на тунела? Надеждата, която човечеството гони от древни времена? – приближи се. – Една птичка ми каза, че си натрупал доста преднина в това начинание.

Мъжът отново се засмя.

– Знаех си, че трябваше да му отрежа езика на това птиче! – повдигна полите на робата си и старателно започна да бърше ръце. – Ти трябва да си Хан – той кимна, – а коя е младата дама?

Хан извърна глава към нея.

– Да кажем, че е купувач.

Они повдигна вежда. Бе мълчала по време на разговора им от една страна, защото не знаеше какво да каже, от друга – защото не искаше да си отваря устата в тази помийна яма. Не знаеше с какво можеше да се нагълта и нямаше особено желание да разбере, затова само изсумтя.

– Чувал съм за теб, Хан – каза мъжът след кратко мълчание. –  Знам много добре към какво се стремиш.

– Чудесно! Това ще ми спести излишни обяснения.

Старецът поклати глава.

– Страхувам се, че няма да го намериш тук.

Той разпери ръце и замърмори странни думи. Они можеше да разпознае заклинание от пръв поглед, но това не й бе познато, затова отстъпи няколко крачки. Хан не последва примера й. Пламъците на свещите потрепераха, Они чу тракане наоколо. Подът като че започна да се мести. Отне й няколко секунди да осъзнае, че не самият под, а това, което бе на него, бе започнало да се движи. Кости, мускули, зъби и други карантии се насочиха към стареца, като малко по малко образуваха купчинка пред него. Мъжът жестикулираше бавно, умерено и купчината плът и кръв ставаше все по-висока и по-висока. Когато достигна човешки ръст, магьосникът плясна с ръце и стаята отново потъна в мрак. Разнесе се стон, подобен на тези, които Они бе чула, докато бяха отвън, последван от щракане с пръсти. Свещите грейнаха отново, този път по-силно, и разкриха потресаваща гледка.

Съществото едва наподобяваше човек – приличаше по-скоро на зле подреден пъзел от човешки части,  готов да се разпадне във всеки момент; стенеше ужасно и вонеше още по-ужасно.

– Човешката плът е деликатен материал – каза старецът. – С нея се работи трудно и разполагаш с кратко време, преди да стане неизползваема – той стисна ръце в юмруци и допря кокалчетата на пръстите си. Плътта се свлече, кръвта се разтече и остави само фигурата на прегърбен скелет – Костите, от друга страна, са много по-устойчиви.

– Скелетът не е човек – рече Хан, – а като се замисля и това…нещо, което видяхме преди малко също е далеч от нормално човешко същество.

– Така е – съгласи се старецът, – но нима търсиш човещина?

Той махна с ръка и скелетът се стрелна към Хан. Преди Они да успее да реагира, тънките кокалести пръсти се бяха впили в тялото на спътника й. Тя приклекна и бе готова да връхлети стареца, знаейки, че така ще може едновременно да елиминира него и да развали магията, поддържаща скелета жив, но спря. Белите кости на съществото започнаха бързо да потъмняват и да се разпадат на прах. Они повдигна вежди в изненада и извъртя глава към Хан.

– Прав си – рече той. – Не търся човещина, не и за мен.

– Не знаех, че можеш да мислиш за някого другиго.

Хан изтупа дрехата си.

– Съжалявам, драга – рече без да обръща внимание на забележката, – явно информацията ми е била грешна. Да си вървим – тя кимна и тръгна към вратата.

– Няма да намериш това, което  търсиш, Хануман – подвикна след тях старецът. – Не получаваме това, което търсим! Само това, което заслужаваме!

Хан се засмя.

– Умна приказка.

Они излезе навън и напълни дробовете си със застоялия въздух на града. Чу грохот зад себе си и се обърна светкавично, готова да се защитава. Видя само Хан и малката къщурка, чиито стени бавно се свличаха на земята, погребвайки всичко и всички, що пребиваваха там.

– Предполагам, че имаш въпроси – изкара я от изненадата й той. Они кимна.

– Един основен. Какво, по дяволите?