Част Десета

Сън

Они.

Тя отвори очи. Докато вървеше без посока в тъмнината, се бе унесла и сега лежеше на коравата земя. Все още й бе странно, че самата пръст тук не бе по-различна от тази в света на живите.

Они.

Тя седна и се огледа. Мракът все още я обгръщаше; чуваше, но не виждаше кой говори. Дали не бе Хан?

– Аз! – отвърна тя все едно бе в казармата. – Кой ме вика?

Лилавите очи, вече привикнали на тъмнината, бегло успяха да разпознаят очертанията на силует. Фигурата ставаше по-ясна с всеки изминал момент, докато пред нея не се изправи висок непознат с дълга роба с вдигната качулка. Они инстинктивно се отдръпна назад и присви очи в опит да види лицето му.

– Хан? – попита с надежда в гласа. Странникът поклати глава. – Тогава кой?

Искала си да говориш с нас.

Тя се стъписа. Гласът отекваше в съзнанието й, като че идваше от самата нея.

– Зависи – каза предпазливо след кратко мълчание, – с кого разговарям?

Знаеш много добре.

– Не, не знам – възрази, – Защо всички говорят с гатанки и недомлъвки?

Странникът въздъхна, или поне така й се стори след струята въздух, която я погали.

Все така невежа, все така разсеяна. Кажи ни, Они, къде си?

– Това е много добър въпрос – отвърна тя и седна. – Ще се радвам да науча отговора.

Закачуленият седна срещу нея и скръсти ръце.

Това е домът ни. Очакваме, че знаеш защо си дошла и какво искаш. Говори.

Они повдигна вежда.

– Ти си Смъртта? – попита учудено. – Да, бе!

Реалността няма да се промени според вярванията ти. Говори.

– Чакай малко…

Не ти е мястото тук. Но ще ти угодим. Само този път. Така че ГОВОРИ!

Они притаи дъх. Затвори очи и издиша дълбоко. Когато ги отвори, Смъртта все още седеше пред нея и чакаше търпеливо. Хан бе казал, че отиват към мястото, където всичко бе започнало, към извора на живота. Непонятно й бе, че това може да е самата Смърт, но нещата лека-полека придобиваха смисъл. Това…създание пред нея решаваше кой да умре и кой да живее – не бе невъзможно да решава и кой се ражда.

– Искам да съживиш някого.

Разнесе се гърлен, далечен смях. Този път звукът идваше отблизо, отдалеч и отвсякъде, сякаш целият свят й се смееше.

Арогантна, както винаги. Защо си мислиш, че можеш да изискваш нещо подобно?

– Животът му бе прекратен преждевременно. Той заслужава да живее.

Нима? А всички останали? Те не заслужават ли да живеят? С какво този е по-добър от тях?

Они стисна зъби. Слагаше Сорин на пиедестал заради чувствата си към него и не бе преценила факта, че разговаря със същество, далеч надхвърлящо обикновените човешки представи – същество, което пет пари не дава за чувства.

– Може би – рече накрая, – но не става въпрос за тях в момента.

Момента? Винаги сме намирали навика да измервате живота за досаден. Ще се опитаме да го обясним просто, за да разбереш. За нас не съществува „момент“. Ние сме постоянни и се интересуваме от всекиго, по всяко „време“. Никой не е по-важен от другия – ние ценим всеки живот, колкото и мимолетен да ти се струва – от мравката, през кучето и коня, та чак до човека. Нали така е изградена представата ви за това чий живот е по-важен?

– Но…

Смъртта се изправи.

Колко живота си отнела, Они? Колко си убила? Колко искрици живинка си погасила „преждевременно?“ Чухме достатъчно – върви си. Нямаш правото на подобни желания.

Мракът около нея бе започнал да се разсейва. Бе стигнала толкова далеч, така близо до целта си, но все пак не можеше да я достигне. Наистина бе отнела много животи и желанието й бе лицемерно, но от кога Смъртта се интересуваше от лицемерие?

Не, нямаше как да е истина. Не знаеше с кого точно говореше, макар и да имаше няколко предположения, но определено не бе Смъртта. Въпреки всичко, не възнамеряваше да си тръгне с празни ръце.

– Размяна! – скокна тя на крака – Предлагам размяна. Ако наистина си този, за когото се представяш… – прехапа език – не, дори и да не си; ако имаш нужната сила – вземи мен и върни Сорин!

Силен вятър задуха и я накара да притвори очи. Закачулената фигура се отдалечаваше все повече и повече и мракът си отиваше заедно с него.

Не става така, Они. Тези, що умрат, не се връщат никога повече в света на живите. Това е законът. Никой не е над закона.

Бяла светлина я заслепи и тя стисна силно очи.

Някой я друсаше трескаво.

– Они!

Тя се събуди. Хан въздъхна облекчено.

– За момент помислих, че си се споминала – каза, – Хайде, не остана много.

Они разтри слепоочията си. И преди бе имала странни сънища, дори страшни кошмари, но никога нещо подобно, нищо толкова реално.

Дали беше сън наистина?

– Колко време спах?

Хан изпръхтя.

– Не питай. Много.

– Къде сме?

– На половината път към следващия град – той потри ръце, – казват, че там имало чудотворец! Усещам, че сме на прав път.

Они ококори очи, после се разсмя. Хан я гледаше неразбиращо.

– Тръгвай тогава – рече тя и се изправи, – желая ти успех.

– Ами ти? – учуди се той.

Тя поклати глава.

– Няма нужда. Научих си урока. Някой ден и ти ще разбереш, Хануман.

Мъжът се ококори. Значи не бе просто сън.

– Лек път и сполука – повтори тя, – само не забравяй, че никой не е над закона. От мен да го знаеш. – намигна му и потегли по обратния път. – И внимавай какво ядеш.

Они остави объркания Хан по средата на пътя – нека сам реши какво иска и какво ще прави. Докато вървеше, свирукаше стара мелодия от времето си в Гилдията и се усмихваше.

Животът продължаваше, без значение дали й харесваше или не.

Също като смъртта.