Рем едвам си поемаше дъх. Правеше заклинания от няколко часа, обсипвайки голите камънаци с огън и жупел. Действаше по учебник, точно както бяха описани там движенията, заклинанията, вдишванията – всичко бе спазено до най-малкия детайл. Устата му бе пресъхнала, мишците го боляха, не си чувстваше китките. Дишаше тежко, на пресекулки, целият бе облян в пот. Кое не правеше както трябва?
Кира продължаваше да цъка с език.
– Няма да се научите, да ви вземат демоните…
Рем извърна глава към нея. Червенокосата се бе излегнала в другия край на поляната, подпряла глава на ръката си, а с другата си играеше със стръкче трева.
– Пак! – извика тя.
– Какво пак? – сопна се Рем. – Колко още? – Отдавна беше претръпнал. Образът на студенокръвна магьосница, която убива само с поглед, отдавна го нямаше; всички истории и слухове, които беше чувал за нея, бяха разбити на парченца. Дори беше започнало да му става ясно защо Ларс така е хлътнал – момичето беше чаровно и лъчезарно, когато поискаше; усещаше, че е такава по природа, че всичко друго бе просто маска за пред останалите. Защо – не знаеше. Това също бе част от чара ѝ, предположи Рем, но вече се чувстваше много по-сигурен около нея; достатъчно сигурен, че да ѝ се сопне така рязко.
– Магията, пак! – повтори тя. – Правиш я грешно!
– Как така я правя грешно? – възмути се той. – Всичко е по учебник! Казвам правилните думи, правя правилните жестове, всичко!
Кира само клатеше глава и цъкаше с език.
– Е, тогава – тросна се той, – тогава как?
Момичето утихна. Изправи се бавно и го погледна право в очите. Изражението ѝ се беше променило, студената маска и сковаващият поглед си бяха обратно там, където ги бе видял за пръв път – право в изумрудените очи на младата магьосница. Рем потръпна неволно.
– Как? – повтори тя въпроса му учудено и пристъпи напред. – Ти командваш огъня. Не, грешка; ти се опитваш да командваш огъня. Магията не е меч или лък, не е ремък или точило. Магията е част от теб и ти си част от нея. Тя е във всяко твое движение, всяка твоя стъпка, всеки твой дъх. – Докато говореше, тя бавно се приближаваше към него, влажната трева съскаше изпод босите ѝ крака, по ръцете ѝ прескачаха искри, червената грива се заигра на лекия бриз. – Пламъкът не е вол или кон, че да му казваш накъде да отиде, кога да седне и кога да блее – тонът ѝ ставаше все по-силен и по-властен с всяка следваща дума. – Хората изучихте магията, старите ви магове изписаха сума ти книги и наръчници, но всички тези нещастници, всички до един, пропуснаха най-важното, най-основното за магията. Описахте лицето ѝ, а пропуснахте сърцето ѝ.
– Какво искаш да кажеш?
Кира вече беше точно до него, лицето ѝ на няколко педи от неговото. Рем усещаше топлия ѝ дъх, гледаше право в зелените ѝ очи; бризът премина във вятър и запращаше червените коси право в лицето му. Той все още дишаше тежко, но вече не от умора – сърцето му препускаше като лудо. Магьосницата бе близо, прекалено близо. Не знаеше дали го прави, за да може той да слуша внимателно, или за да го накара да се чувства неудобно. Каквато и да бе целта ѝ, постигна я. Опита се да затаи дъх, да се успокои.
Кира се усмихна леко.
– Пламъкът е песен – каза простичко и махна плавно с ръка пред лицето си. Златисто-оранжева лента преследваше пръстите ѝ.
Ink Spirits 