Ураган от бумаги

                Лунният месец неусетно приключи и завари Широ да стои сам в къщата си. Беше затрупан с работа, която не търпеше отлагане и която той отлагаше всеки ден – не защото беше мързелив или некадърен, а защото му беше скучно. През целият си дълъг двадесетичетиригодишен (и половина) живот бе мечтал да е част от елитното общество на магьосници и сега, когато най-после се бе доказал пред Закона, го бяха заринали с книжа и свитъци. Из стаята се носеше уханието на прясно мастило и горящи свещи. Нямаше нищо против обстановката, но не му харесваше, че е част от работата. „Все някой трябва да свърши и тази работа,“ мъдро думаха старейшините от Закона, но странно защо винаги трябваше да е той?

                „И това ще мине,“ помисли си Широ окуражително. „И това ще мине, и всичко ще отмине. Един ден и аз ще раздавам заповеди и няма да се занимавам с тая бумащина.“ Гърбът му се бе схванал от дългото седене на дървения стол и бедрата го боляха. Избута стола назад и понечи да се изправи и да раздвижи мускулите си, но избърза твърде много и от внезапното ставане му причерня. Подпря се на масата и неволно бутна свещта, която щедро разля восъка си право върху книжата.

                – Плъхове и кукумявки – изпсува той. – Не стига, че вече се чувствам като старец, ами съм станал и куцуз!

                Побърза да премести оцелелите листи настрана и отвори прозореца да проветри помещението. Трябваше да изчака восъка да изстине, преди да се върне към работата, а и малко свеж въздух не би му се отразил зле. Утре бе последния срок, а сега трябваше да пише половината документация наново.

                – Куцуз, казвам ви – рече той на себе си, поради липсата на други слушатели, и въздъхна. – Нещата щяха да са различни в Дълг. Сигурен съм, че там не ги занимават с глупости. Да, вероятно денонощно се упражняваха в магия и оставяха писарството на непосветените.

                Хладният бриз нахлу в стаята и Широ напълни гърди. Имаше моменти, в които наистина му се искаше да практикува други, по-интересни заклинания. Магията на вечното преписване бързо му бе омръзнала. За жалост не бе концерт по желание и никой не можеше да избира призванието си. Колкото и да бе впечатляваща магията като цяло, дважди бе по-капризна.

                И трижди по-скъпа.

                Въпреки отвореният прозорц все още усещаше вонята на изгоряла хартия и прогорено дърво.

                – Прогорено дърво ли? – учуди се той на глас и се замисли. В главата му сновяха мечти и ненужни мисли, които забута в ъгълчето на съзнанието си и се заслуша. Едва тогава дочу заклинанията. – Змии и гущери! – извика и мигом се обърна, осъзнал случващото се.

                Някой бе влязал неканен в дома му.

                Нисък, възпълен мъж в червени роби стоеше като истукан до вратата. Лицето му бе скрито под черна качулка, откриваща само гъста бяла брада, а в ръцете си стискаше къс извит кинжал. На няколко крачки пред него стояха две стройни, високи жени, облечени в униформи в червено и синьо. Косите им бяха дълги, буйни и черни, а очите им дълбоки и блестящи. Широ сподави панически вик, когато видя герба на Искрата на пищните им гърди. Магове като тях обикновено бяха откачени и той винаги се бе надявал да не си има работа с тях в този или в друг живот. Никога не бе вярвал в съществуването на единна, всевишна сила, която да се издига над магическата енергия – това бяха суеверия и предразсъдъци на стария свят. Искрата обаче можеше да направи набожен човек и от най-големият атеист.

                Широ пристъпи напред, но едната жена разтвори пръсти и поклати глава отрицателно. В дланта ѝ подскачаха искри и двадесетичетиригодишния (и половина) младеж преглътна тежко и замръзна на място. Отдавна му бе станало ясно, че е в опасност, но все още не бе сигурен колко голяма, не и докато не разбереше кой бе закачуленият.

                Въпросите му получиха бърз и разтърсващ отговор, когато мъжът заби острието в гърдите си и, очевидно, завърши заклинанието.

                – Ама разбира се, че е Култът.

                Широ не бе сигурен кое бе по-лошо: че имаше трима непознати в къщата, че двама от тях бяха ненормални, вероятно садистични психопати, или че третия току-що завърши доста скъп ритуал, имайки предвид заплатената цена.

                На фона на всичко това обаче, може би най-ужасяващото бе, че при този развой на събитията никога нямаше да приключи с проклетата документация.

                Стените на къщата се разтрепериха и дъските скърцаха панически. Мъжът с качулката се строполи на земята, разливайки алена кръв върху чисто новият килим от лисича кожа и студени тръпки запрепускаха по кожата на Широ.

                – Стана ли време? – попита жената с искрите. Спътничката ѝ само кимна и изпука кокалчетата на пръстите си.

                – Мамка му – изпсува Широ на стария език и описа кръг пред себе си с десница. Докато той чертаеше във въздуха, пресният труп на пода се разтресе, пръсна се и отстъпи място на малка вихрушка, която бързо набираше скорост и размери. Широ успя да завърши жестовете за защитното заклинание точно когато ветровете го застигнаха. Сферата, образувала се около него, щеше да го предпази от разразяващия се ураган, макар и за кратко. Молеше се единствено да издържи докато да стигне окото на бурята.

                Огнено кълбо се разби в защитата му, карайки жълтеникавата сфера да премигне и той подскочи стреснато. Последва втори залп, след това трети, четвърти, като всеки път магическите шрапнели долитаха от различна посока. Широ се оглеждаше панически за нападателите, които бе сигурен, че са магьосничките на Искрата, но нямаше и помен от тях. Започна да подновява отбранителното заклинание, за да спечели повече време, в което да се опита да намери изход от смъртоносната ситуация. Искаше му се да избяга, но ураганът правеше всякакво придвижване трудно, дори невъзможно. Къщата му се бе превърнала в неописуема какафония от дъски, листове, восък, човешки части и огън. Стисна зъби. Не, бягството бе практически невъзможно. Единствения му изход бе да се бие. Не му се мреше все още, не му бе чак толкова скучно. За жалост, намеренията му за отпор срещаха непреодолима преграда.

                Законът нямаше нито едно нападателно заклинание.