Дървената врата, подхваната от нощния вятър, ритмично се забиваше в касата. Старите лампи премигваха над него, пробивайки дупка в мозъка му с жуженето си. Меката, приглушена светлина на изнемогващите фасонки едва озаряваше помещението и той седеше сам в полумрака. Уморените му кафяви очи се бяха втренчили в белия екран на стената, където течеше поредната прожекция, но той не виждаше нищо.
Главата му бучеше.
Вятърът неспирно свистеше, нахлувайки през танцуващата врата, и брулеше къдравата му черна коса. Отвън се разнасяха гневните викове на търговеца на месо, примесен с недоволните възгласи на клиентелата му. Лентата тракаше ритмично, почти напевно, под съпровода на заблуден щурец, промъкнал се в порутеното кино кой знае от къде. Какафонията продължаваше безмилоствно да атакува слуха му, но той не чуваше нищо.
Главата му бучеше.
Идваше тук всяка вечер през последните няколко месеца. Не че нямаше къде да отиде – за разлика от по-голямата част от населението, все още имаше дом, при това приличен. Последната ядрена война бе заличила поголомна част от планетата, помитайки градове и държави заедно с животите на всички – било то цивилни или военни, виновни или невинни. Огънят не правеше разлика – за него всички бяха еднакви, всички бяха равни. Но все още си спомняше войната и понякога, ако се заслушаше внимателно, все още можеше да чуе грохота на снарядите, тропота на оръжията, свистенето на куршумите и виковете на командира му. Затова и идваше тук. Докато вървеше лентата, не си спомняше нищо.
Но главата му бучеше.
Отлепи се с мъка от протритото кожено кресло и усили говорителите. Зацапаните стъкла затрепериха от звука, внезапно залял залата. Затвори очи и се заслуша. Разпозна гласа на любимия си актьор и чу позната мелодия на заден фон. Върна се обратно и се отпусна на мястото си. Винаги сядаше на средния ред – достатъчно далеч, че да не се налага да върти глава от единия край на екрана до другия, но и достатъчно близо, че да вижда ясно. Зрението му отдавна не бе същото и не можеше да си позволи да е твърде далеч от картината. Днес обаче беше различно.
Днес главата му бучеше.
Откакто беше дошъл, странен шум се бе загнездил в съзнанието му. Бе се опитал всячески да го заглуши, да го удави, но напразно. Това, което го тормозеше най-много обаче, бе именно фактът, че не можеше да го определи. Звучеше познато, като отдавна забравена детска песен, с която майка му би го приспивала и същевременно му се струваше далечен и непознат, но въпреки това привличащ. Конфликтът го подлудяваше и поглъщаше цялото му внимание.
Устата му сама се отвори и извика от яд. Гласът му потъна в симфонията от вятър, крясъци, тракане и жужене. Осъзна, че диша тежко, на пресекулки – гневът го бе изцедил без да разбере. Течаха финалните надписи на филм, който вероятно бе гледал десетки пъти, но очите му не виждаха екрана; ушите му пулсираха, но не усещаше нищо. Тялом бе в старото кино, но духом бе някъде другаде.
Не чу стъпките зад себе си. Не чу звъна на метал, нито свистенето на острието, порещо въздуха. Не усети топлата кръв, която се разливаше по врата и гърдите му и как черната завеса се бе спуснала над кафявите му очи.
Ink Spirits 