Нещо, в тон с времето навън напоследък.
Възрастната жена бавно дотътри дървено столче до входа на блока, но не излезе навън, а го постави от вътрешната страна. Седна и се загледа в жените и мъжете, забързали по тротоара. Толкова бяха вглъбени в себе си, че повечето от тях дори не вдигаха поглед. Със сигурност не знаеха за табелите по етажите на сградите – адвокатска кантора или туристическа агенция – надписите следяха безмълвно трафика от коли и хора. И старицата мълчеше. Бе застинала в своя унес и само погледът ѝ блуждаеше сред тълпата. Чакаше. Снежнобялата ѝ коса бе прилежно сресана и подредена зад ухо, ръцете – отпуснати в скута, а очите… о, тези очи! Oчи с цвят на сиво-син кристал, сякаш впримчили всичката тъга на света, поглъщаха картината, която се движеше пред нея!
Хората бързаха ли, бързаха, сякаш бяха стрелки на часовник, които никога не се догонват. Старицата плъзна поглед по сградите наоколо. Старинни постройки с прекрасна архитектура…
View original post 2,496 more words
Ink Spirits 