Момичето беше единствената на този свят и това я правеше негова богиня.
Огледа се. Преди да беше успяла да се осъзнае, се озова на пуст остров насред океана и беше единствената жива душа. Беше сигурна в това не само защото не виждаше никого другиго, но и защото беше родена с това знание. Вдигна глава и видя занемарено имение на хълма, зад което се издигаха порутените кули на старинен замък. Тъй като нямаше какво друго да прави, закрачи с босите си нозе бавно през меката трева към сградата.
Дълга заслонена пътека свързваше имението със замъка, но момичето не ѝ обърна много внимание. Нямаше намерение да влиза в старото укрепление, не изглеждаше безопасно. Не изглеждаше като място за живот.
Повечето от стаите в имението бяха превърнати в складове и сега помещаваха изобилие от храна, мебели и книги. Момичето не бе изпитвало глад досега, но знаеше, че и това щеше да се случи и тогава нямаше да има кой да ѝ помогне. Тя беше единствената на този остров.
Затова и бе благодарна за съществуването на тези запаси. Отначало чувството бе странно, бе нещо, което не бе изпитвала досега, но бързо привикна и скоро то стана нормална и неразделна част от съществуването ѝ. Много по-трудно ѝ бе да се справя с раните по тялото си и с гаденето от развалена храна.
Но все още нямаше какво да прави, освен да съществува.
Затвори се в огромните библиотеки, отрупани със стотици книги, и четеше неспирно. Деня и нощта нямаха значение, времето летеше покрай вглъбеното момиче и тя попиваше думите като гъба, а страниците изяждаше като прегладнял вълк. Светът ѝ се изпълни с образи и тя реши да им придаде форма.
Все пак беше богинята на този свят.
Намери една по-запазена четка и започна да рисува трескаво. Рисуваше небето, рисуваше полята, хълмовете, облаците. Рисуваше океана, залеза, звездите. Рисуваше и нещата в имението – старите изпочупени столове, красивите канделабъри, скърцащите дъски на стълбите и мръсните прозорци с решетки. Скоро не остана място, което да не е нарисувала. Образите в главата ѝ придобиваха форма, макар и да бе заключена от другата страна на платното.
Бездушният свят скоро ѝ омръзна, затова реши да направи и човек. Заради книгите знаеше как изглежда – беше благодарна за думите, оставени по прашните страници кой знае кога. Запретна ръкави и се зае с новата си задача.
Първия човек, когото нарисува, бе младо момче. Малката рисунка ѝ харесваше и не искаше да я прави по-голяма – не искаше да направи грешка и се опасяваше, че няма да ѝ допадне. Не искаше да се разочарова – не и след като бе вложила толкова усилия. Отдръпна се от статива и огледа внимателно творението си. Въпреки всичко, момчето ѝ се струваше не на място само насред бялото платно, затова започна да го вгражда в картините, които бе нарисувала – а самите тях оставяше на местата от имението, които изобразяваха.
Момчето винаги стоеше изправено и гледаше право напред, та всеки път, когато тя се обърнеше към картините, очите им се срещаха и тя си позволяваше малка усмивка.
Момичето обаче бе само в този свят и това го правеше самотната му богиня.
Реши да се ожени. Книгите твърдяха, че това би олекотило товара ѝ. Изчисти дългата маса в голямата трапезария стая, нареди прибори и изкара повече храна, отколкото беше нужно. Окачи няколко от пейзажните картините по стените и дори запали няколко свещи, а портрета на момчето остави до себе си. Намери стара бяла рокля и се премени в млада булка. Букет нямаше, та затова нарисува и него. Яде, пи и се смя цяла вечер, а когато зората пукна, събра всички боклуци от стаята и ги изхвърли през един склон право в океана.
Заедно с роклята и красивите цветя, които бе създала.
Но нищо не се промени. Момичето продължаваше да се чувства странно, беше недоволна. Нещо липсваше. Хвърли поглед към момчето. Дали наистина беше човек? Беше ли успяла тя, в ролята си на богиня, да вдъхне живот? Затвори очи и тръсна глава. Не – беше просто една рисунка. Знаеше го от самото начало, но не искаше да го повярва. Той не се движеше, не мислеше, не се усмихваше. Просто беше там.
Вече бе напълно сигурна в думата, която определяше чувствата ѝ – беше самотна.
Сватбата не ѝ бе помогнала. Момичето често седеше на земята, вперила поглед в някоя от картините и в безмълвното момче. Осени я вдъхновяваща мисъл: там, от другата страна на платното, в рисувания свят, все пак имаше човек. Грабна четката и се зае да рисува отново, но сега добавяше и себе си в картините. Нарисува всички картини наново и те вече имаха двама души – момче и момиче. Този път обаче и двамата се усмихваха.
А един ден фигурите им се преместиха. Тя не обърна внимание на феномена, а продължи да рисува. Не бе сигурна дали бе нещо необичайно или неестествено – та нали от самото начало се бе опитвала да създаде човек! Все пак бе богиня!
„Дали все пак успях?“ запита се тя един ден, вгледана в едно от творенията си. Двамата от другата страна явно не можеха да видят света ѝ така, както тя виждаше техния. Струваше ѝ се, че отново се бяха раздвижили, че правеха нещо, но образите бяха замъглени – сякаш виждаше самия свят през було. Единственото ясно нещо бяха усмивките им.
Странно чувство се загнезди в съзнанието ѝ, ново чувство, което не познаваше. Книгите не ѝ помагаха, защото нямаше как да намери определие на нещо, което не можеше да опише. Картините продължаваха да бъдат замъглени, колкото и да се опитваше да ги нарисува ясни и чисти, и единствено двамата от другата страна на платното продължаваха да имат кристални усмивки на лицата си.
„Нещо не е наред,“ заключи тя. „Нима сгреших? Нима през цялото време съм била в грешка?“
Грабна четката и опита отново и отново, но резултатът не се променяше. Момичето започна да се съмнява във всичко и най-вече в себе си. Въпреки, че бе единствената на този свят и това я правеше негова богиня, тя вече не знаеше в какво да вярва.
Мъглата на съмнението се спускаше все повече и повече над нея, докато не стана непоносима. Именно тогава тя реши да проясни света си и да го направи отново чист.
Запали имението. Пламъците се впиха в картините и заедно с тях изгоряха и спомените ѝ. Тя стоеше на хълма и гледаше жълтите езици на стихията да се извиват към звездното небе и да отнасят миналото ѝ със себе си.
А когато огънят утихна и се изгуби от поглед, богинята събра боклука, единственият останал боклук в този свят, и го изхвърли през склона.
Ink Spirits 