Случайно божество

Имало едно време една пръчка.

Вълшебно кексче

Ключалката изщрака и тя влезе през скърцащата врата на малкия апартамент, захвърляйки чантата си върху шкафчето за обувки. Въздъхна тежко, уморено, и събу високите черни кубинки. Коридорът бе малък, тесен и едва стигаше един човек да се размине със себе си, камо ли с някого другиго. Може би беше по-добре, че откакто се бе преместила тук преди няколко седмици, почти никой от приятелите и познатите ѝ не я бе посещавал.

Ураган от бумаги

                Лунният месец неусетно приключи и завари Широ да стои сам в къщата си. Беше затрупан с работа, която не търпеше отлагане и която той отлагаше всеки ден – не защото беше мързелив или некадърен, а защото му беше скучно. През целият си дълъг двадесетичетиригодишен (и половина) живот бе мечтал да е част от елитното общество на магьосници и сега, когато най-после се бе доказал пред Закона, го бяха заринали с книжа и свитъци. Из стаята се носеше уханието на прясно мастило и горящи свещи. Нямаше нищо против обстановката, но не му харесваше, че е част от работата. „Все някой трябва да свърши и тази работа,“ мъдро думаха старейшините от Закона, но странно защо винаги трябваше да е той?

Двадесет

Избор

Сорин едва си поемаше дъх. След втората огнена топка, която опърли ръката му, вече бе започнал да схваща как да избягва залповете на Оливър, но проблемът бе друг. Тесният коридор бе започнал да се пълни с пушек и крадецът срещаше трудности с по-елементарни дейности, като например дишане. Димната завеса го бе отделила от Они, която водеше ожесточен двубой с Маршал някъде напред.

Деветнадесет

Отново заедно

Двамата вървяха през опразнените коридори на имението. Тъмницата, където бяха вкарали Они, се намираше на най-долното ниво от масивната постройка и първото препятствие по пътя им бяха стълби. Ама много стълби. Сорин бе сигурен, че е развил алергия към тях, понеже не спираше да киха (остатъчният прах от джаджите му не бе сред главните заподозрени за кихавицата. Дори и да бе, крадецът вече прекалено много бе намразил стълбите, че да си признае).

Осемнадесет

Затворници

– Ти сериозно ли?

Седемнадесет

Червено и Синьо

Някой побутваше рамото му. Сънотворният газ се оказа доста силен и той все още бе изтръпнал, но усетът бавно се прокрадваше обратно в тялото му. Сорин отлепи лице от земята и се завъртя по гръб. Клепките му бяха тежки и той с мъка успя да отвори очи наполовина.

Шестнадесет

Остър завой

Сорин тичаше.

Петнадесет

          Дълга целувка за добро утро

Они бе седнала върху Маршал, впила жадно устните си в неговите. Сорин предположи, че бе целувка, но някои неща не му бяха ясни.

Четиринадесет

Кръв и печено

 

– Маршал! – кресна Ана.
Девойката бе коленичила до строполилия се пияница, видимо разстроена, и се чудеше как да му помогне. Сорин забеляза, че Маршал все още диша, макар и слабо, но зеленото нещо по ръката му се разпространяваше. Реши да погледне по-отблизо и тръгна към него, но се спъна в нещо и падна по очи в прахта. Изохка, повдигна се с лакът, опрян в земята и извърна глава към Они.