1037

Мъжът седеше на малък дървен стол на хълма. Морето бе точно пред него, изпълнило взора му, и грохота на разбиващите се в скалите вълни го оглушаваха. Слънцето припичаше уморено, въздухът бе свеж и морският бриз нежно галеше бузите му и развяваше черната като катран коса. И днес носеше любимото си тъмносиньо яке с три райета на десния ръкав, а пръстите на краката му се подаваха от полускъсаните обувки.

Рисунка

Купето във влака беше претъпкано. Бяха минали вече няколко години, откакто отвориха железницата в малкото ни градче, но хората все още не се бяха нарадвали на това чудо на съвременната наука. Донякъде ги разбирах – кой би помислил, че такава купчина старо желязо би се превърнала в един толкова евтин и удобен начин за пътуване?