Праскови и люляк

<cover image from the webtoon “The Make-up Remover”>

Камбанката иззвъня и вратата се отвори с леко скърцане. Шумът от поройния дъжд навън нахлу в помещението за момент, докато мъжът прекрачваше прага. Беше висок, с къса кестенява коса, зализана от водата, и уморени кафяви очи с торбички под тях. Светлата риза бе просмукана от пороя и водата се стичаше по черния панталон, оформяйки малки локвички под лачените обувки. Течението затвори рязко вратата и прозорците издрънчаха под съпровода на закачената за касата камбанка.

Приятел

Внимавай, внимавай!

Това не е ли…

Не, не може да е той…

Ама тоз в нашия град ли е?

Не бе, глупости, как ще е?

Баш той си е! Не го гледай, не го гледай! Ще те урочаса!

Пу! Пу! Пепел ти на устата!

Случайно божество

Имало едно време една пръчка.

Приказка за спомени

Момичето беше единствената на този свят и това я правеше негова богиня.

Така ще ме запомниш

<cover image from Clannad: After Story>

Момичето седеше на дървения под в прохладната стая и работеше усърдно. Капки пот избиваха по изцапаното ѝ чело, сплъстената червена коса бе вързана на висока опашка, за да не пречи, а нежните ръце бяха покрити с прахоляк и катран. Старата маслена лампа осветяваше стаята със слабия си пламък и девойката трябваше да напряга очи, за да вижда добре. Дрънченето на метал, тракането на железни чаркове и тежкото дишане на наведеното дете бяха единствените неща, които нарушаваха тишината в помещението.

Вълшебно кексче

Ключалката изщрака и тя влезе през скърцащата врата на малкия апартамент, захвърляйки чантата си върху шкафчето за обувки. Въздъхна тежко, уморено, и събу високите черни кубинки. Коридорът бе малък, тесен и едва стигаше един човек да се размине със себе си, камо ли с някого другиго. Може би беше по-добре, че откакто се бе преместила тук преди няколко седмици, почти никой от приятелите и познатите ѝ не я бе посещавал.

1037

Мъжът седеше на малък дървен стол на хълма. Морето бе точно пред него, изпълнило взора му, и грохота на разбиващите се в скалите вълни го оглушаваха. Слънцето припичаше уморено, въздухът бе свеж и морският бриз нежно галеше бузите му и развяваше черната като катран коса. И днес носеше любимото си тъмносиньо яке с три райета на десния ръкав, а пръстите на краката му се подаваха от полускъсаните обувки.

Вечер край брега

          Парцалът търкаше пода ритмично. Късният бриз леко побутваше крилата на прозорците, които на свой ред му отвръщаха с тихо тропане. Газовата лампа примигваше в сумрака, а черното перо танцуваше по жълтеникавата хартия.

Тишина

               Главата му бучеше.

Дъжд

Капките барабаниха по прозорците на малкото магазинче.