Приказка за спомени

Момичето беше единствената на този свят и това я правеше негова богиня.

Вълшебно кексче

Ключалката изщрака и тя влезе през скърцащата врата на малкия апартамент, захвърляйки чантата си върху шкафчето за обувки. Въздъхна тежко, уморено, и събу високите черни кубинки. Коридорът бе малък, тесен и едва стигаше един човек да се размине със себе си, камо ли с някого другиго. Може би беше по-добре, че откакто се бе преместила тук преди няколко седмици, почти никой от приятелите и познатите ѝ не я бе посещавал.

Двадесет

Избор

Сорин едва си поемаше дъх. След втората огнена топка, която опърли ръката му, вече бе започнал да схваща как да избягва залповете на Оливър, но проблемът бе друг. Тесният коридор бе започнал да се пълни с пушек и крадецът срещаше трудности с по-елементарни дейности, като например дишане. Димната завеса го бе отделила от Они, която водеше ожесточен двубой с Маршал някъде напред.

Деветнадесет

Отново заедно

Двамата вървяха през опразнените коридори на имението. Тъмницата, където бяха вкарали Они, се намираше на най-долното ниво от масивната постройка и първото препятствие по пътя им бяха стълби. Ама много стълби. Сорин бе сигурен, че е развил алергия към тях, понеже не спираше да киха (остатъчният прах от джаджите му не бе сред главните заподозрени за кихавицата. Дори и да бе, крадецът вече прекалено много бе намразил стълбите, че да си признае).

Осемнадесет

Затворници

– Ти сериозно ли?