Първото нещо, което продума, беше нечленоразделно сумтене, последвано от членоразделно грухтене. Сорин изпръхтя, изпсува и надигна глава. – Това заболя, да му се не види! – главата го цепеше неистиво и предполагаше, че беше хапнал повечко от бухалките на проклетите стражници, но Сорин бе кораво копеле. Нямаше значение какво се опитват да му правят, стига да не му пипаха златото, че щеше да се наложи да става изобретателен.
– Това беше идеята – каза неприятно познат глас, – иначе щеше да ме е жал за бухалката.
Сорин се стресна. Не очакваше женски глас, особено този. Вдигна очи и видя ухилената физиономия на Они, контактът му в Гилдията. Какво точно беше Гилдията, не му стана ясно. Стигаше му да знае, че му пращаха задачи и плащаха, когато ги изпълни. Останалото не го интересуваше особено.
– Котешки седалища – измънка той и се облегна назад. Ръцете му напипаха нещо меко и слузесто, но той отказа да погледне. Вместо това закова поглед в момичето пред него – Сега пък какво?
За момент се почуди как хилавото девойче е успяло да го довлече до полутъмното извинение за скривалище, но бързо се отказа. Они имаше странни наклонности и бе почти сигурен, че отговора нямаше да му хареса.
Невежеството си бе блаженство.
А и в момента много повече го притесняваше защо, а не как.
Лицето й бе на няколко сантиметра по-близо от допустимото и продължаваше да се хили. Бе година-две по-малка от него, с къса, странносиня коса и дълбоки, лилави очи. Обикновено бе ниска, но тъй като Сорин седеше в момента, тя го гледаше от високо.
– Изплюй камъчето де – подкани я той, – и не ме гледай с тия странни очи.
Тя се тросна и му обърна гръб.
– Гилдията има нова задача за теб – рече сурово.
Сорин се надигна с пъшкане и изтръска ръката си. Нещо се разпляска на пода.
– И трябваше да ме завлечеш до тук, за да ми го кажеш? – възмути се той, докато бършеше слузта в панталона си, – не можа ли да ползваш обичайния метод?
Тя бавно извърна глава и прискляпа, объркана.
– Мислех, че това е обичайния метод – промълви тя невинно, – Има и друг начин?
– Да – отвърна той с горчивина в гласа, – гълъби.
– А, вярно – рече тя, – е, така не е забавно.
– Трябва ли? – тя кимна. Сорин въздъхна тежко. – Дай да видим.
Тя се завъртя и му подаде свитък.
– Директно от Шефа.
– Шефът? – ококори очи крадеца.
– Не, от Шефа.
– Това име винаги ме е обърквало – смотолеви той и взе книжата.
Трябваше да признае, че беше необичайно. Доколкото знаеше, само най-приближените на Шефа получавах преки заповеди от него, а Сорин със сигурност не бе сред тях. Позицията му на неутрална страна го устройваше прекрасно. „Наемник на свободна практика”, както обичаше да се нарича самият той, а и само той. Случваше се, макар и рядко, Шефа да дава преки заповеди на по-низши членове, но, според думите на Они, задачите не приключваха добре за въпросния член, що се отнася до дихателни способности, разбира се. Сорин можеше да прави каквито си иска предположения, но единственото, което знаеше със сигурност за Гилдията бе, че боготворяха тайните и секретността.
Как точно я боготворяха обаче си оставаше тайна.
– Какво става? – попита с подозрение.
– В смисъл? – учуди се тя на свой ред.
– Щом Шефа дава заповедите, значи нещо голямо се случва – разясни той.
– Отде да знам – отсече Они, – Всичко, което ти трябва, е в писмото.
Сорин въздъхна.
– Каквото и да е – каза той, преди да го разгърне, – сигурно ще ми трябват провизии. Къде ми дяна парите? – лилавите очи го гледаха неразбиращо. – Жълтиците? Торбата с мангизи?
– А – сети се тя, – дадох ги на семействата на загиналите. Доста хора измряха с тия твои бомби.
Той се плесна по челото.
– Бомбите бяха ТВОИ! – не издържа и изкрещя той, – и ТИ ми каза, че са безвредни!
– Хайде, хайде – изкиска се тя, – къде си чувал пък ти за безвредни бомби. Че това са бомби!
– За…не, остави – искаше да попита какъв бе смисъла от цялото упражнение, но му бе пределно ясно. Они явно се бе отегчила и си търсеше разнообразие, но какво да се прави, станалото – станало! Върна към писмото, като внимателно разчупи печата. Вече бе доста раздразнен и силно се надяваше новата му мисия да не е поредната глупост. Очите му обаче не бяха съгласни с прочетеното и видно го изразяваха чрез достигане размерите на средноголям пъпеш.
– Тоя в ред ли е? – изписка той с треперещ глас и още по-треперещи очи.
Они кимна и се ухили широко.
Ink Spirits 