Част Осма

Извор

Они го следваше вече цяла седмица.

След посещението им при некромага, Хан бе станал сериозен, мрачен. Историята му бе абсурдна, но увереността, с която говореше, и решителността по лицето му бяха накарали Они да се съмнява в собствения си здрав разум. Ами ако той наистина бе Хануман – детето, което искаше да изяде слънцето? Тя се замисли. И преди бе чувала за него, но само от силно преувеличените разкази от времето й в Гилдията и никога не се бе интересувала допълнително. Ако Оливър беше тук, може би щеше да й даде повече информация – дебелият пияндурник знаеше за митовете и легендите повече от всеки друг.

Пред Они имаше три варианта. Единият бе, че Хан лъже и няма нищо общо с героя от приказката, а само си придава излишна важност. Разбираемо беше търговец да си прави допълнителна реклама. Другият бе той наистина да вярва, че е Хануман, и да се бе обезобразил сам, за да придаде истинност на твърдението. В такъв случай Они досега бе следвала една обикновена откачалка. Последният, макар и невероятен, вече не й изглеждаше толкова невъзможен – вървеше след Хануман.

– Колко още? – попита тя.

– Малко – отвърна, той без да се впуска в подробности.

Они изсумтя. Новият Хан я караше да се чувства неудобно. Не беше сигурна дали й беше по-досаден преди, когато бе прекалено въодушевен и лекомислен, или сега, когато се държеше като отчаян от живота мъдрец.

– Каза, че отиваме до следващия град – рече, – а това беше преди два града.

– Е, и?

– Къде, по-точно, отиваме?

– Там, където трябваше да отидем в самото начало.

Тя въздъхна дълбоко. Нямаше значение кой бе всъщност, познаваше такива като него – упорити и самоуверени. Знаеше, че няма да научи повече преди да му е дошло времето, дори и да го подложи на кръстосан разпит. Също както нямаше да успее да го убеди, че не може да е Хануман, освен ако не бе на хиляди години. С подобни индивиди човек трябваше да се държи по-особено. В края на краищата, истината сама излизаше наяве и се нуждаеше единствено от някое и друго побутване.

– Стигнахме – каза Хан.

Гласът му я откъсна от мислите й и тя вдигна глава. Пред очите й се чернееха руините на отдавна забравен град. Улиците бяха обрасли с трева и бурени, сградите бяха разрушени, а обонянието й долавяше мирис на тиня и мърша. Тя инстинктивно закри уста с ръка и изпсува полугласно, проклинайки ужасния навик на Хан да я води по подобни места.

– Как, по-точно, ще ни помогне това? – процеди тя през зъби. – Къде сме, по дяволите?

– И двамата искаме едно и също – отвърна той, – макар и да имаме различни цели. Ти искаш да разбереш как да съживиш някого, а аз – как да се отърва от това…проклятие.

– Мисля, че трябва да си прегледаш очите. Аз не виждам никакъв живот наоколо, точно обратното – закашля се, – какво смяташ, че ще намериш  тук?

– Има толкова неща, които не знаеш, Они – отвърна той с едва доловима насмешка, – Кажи ми, нима има някой, който да знае по-добре тайната на живота от самата Смърт?

Они повдигна вежди.

– Познавах един такъв като теб – рече, – дето обичаше да говори с гатанки и недомлъвки. Не просъществува дълго.

Хан се засмя.

– Да продължавам в същия дух тогава! – махна с ръка. – Да вървим. Пътят надолу е дълъг.

– Надолу?